— О, сър, отидох да навестя сестра си, че синът й си беше дошъл в отпуск от кораба, на който служи.
— И предполагам, си пийна за негово здраве? Мистър Фробишър-Пим поучително размаха пръст.
— Не, сър, че изпих една-две чаши пиво, изпих, но не ме хвана. И жена ми ще ви каже, че се прибрах съвсем трезвен.
— Така е сър. Снощи Планкет не е пил много, мога да се закълна.
— Е, Планкет, и какво видя?
— Това, дето ви казах — колата на смъртта, сър. Идваше отгоре по пътя като бяла сянка и нямаше никакъв шум, също като привидение — да, това си беше.
— Била е някаква каруца на път за Лимптри или Хериотинг.
— Не, сър, не беше каруца. Преброих конете — четири бели коня минаха, без да се чуе какъвто и да е шум от копита или юзди. И това не беше …
— Четири коня! Хайде, Планкет, сигурно си виждал двойно. Никой наоколо не впряга четири коня, освен ако е бил мистър Мортимър от Абътс Болтън, но той пък не би изкарал своите посред нощ.
— Четири бяха, сър. Ясно ги видях. И не беше мистър Мортимър, защото той кара карета, а това беше нещо тежко, голямо, без фенер, но светеше от само себе си като луната.
— О, глупости, човече. Снощи нямаше никаква луна. Беше тъмно като в рог.
— Да, сър, и все пак светеше кате луна.
— И без фенер, а? Интересно какво ще каже за това полицията.
Планкет заяви презрително:
— Никоя полиция не може да спре тази кола и никой земен човек не може да остане жив, ако я види. Знаете ли, сър, това не беше най-лошото. Конете …
— Бавно ли се движеше?
— Не, сър, конете препускаха в галоп, само дето копитата им не докосваха земята. Не се чуваше никакъв шум, само виждах ясно черния път и белите копита на една педя над него. А конете нямаха глави.
— Нямаха глави?
— Да, сър.
Мистър Фробишър-Пим се засмя.
— Хайде, хайде, Планкет, не си мисли, че ще повярваме на това. Дори и призрак как може да кара коне без глави! Ами юздите, а?
— Вие можете да си се смеете, сър, но аз знам, че за бог всичко е възможно. Бяха четири бели коня. Виждах ги ясно, но под хамутите нямаха ни глави, ни шии. Юздите блестяха като сребро, стигаха до хамута, до клещите и не продължаваха по-нататък. Ако ще да пукна, това видях, сър.
— Този удивителен екипаж имаше ли кочияш?
— Да, сър, имаше.
— Също без глава, предполагам?
— Да, сър, също без глава. Най-малкото не видях нищо над палтото му — беше с една от онези старовремешните пелерини върху раменете.
— Е, Планкет, трябва да призная, разказваш с много подробности. На какво разстояние беше това … ъ-ъ… привидение, когато го забеляза?
— Минавах край Паметника на падналите във войната, сър, когато го видях да изниква по пътя. Трябва да беше на повече от двадесет-тридесет метра. Мина покрай мене в галоп и зави наляво, покрай оградата на църковния двор.
— Да, звучи безспорно странно, но нощта бе тъмна и от това разстояние очите ти може да са те излъгали. Чуй един съвет от мен — недей да мислиш повече за тоза.
— О, сър, лесно е да се каже, но всеки знае, че който види колата на смъртта, когато дойде за някого от Бърдокови — съдено му е да умре за по-малко от седмица. Не може да се направи нищо, сър, това е така. И ако имате добрината да ми услужите за завещанието, ще умра по-спокоен, като знам, че Сара и децата ще имат настрани малко пари.
Мистър Фробишър-Пим стори каквото се искаше от него, макар и доста неохотно, като не спря да хока и поучава Планкет през цялото време, докато пишеше. Уимзи постави подписа си на свидетел и внесе своя малък дял в утешаването на Планкет.
— На ваше място не бих се притеснявал толкова — каза той. — Ако е била колата на смъртта, бъдете сигурен, че просто е дошла да вземе душата на стария Бърдок. Няма да отиде до Ню Йорк, заради него, не е така? Просто подготовка за утрешното погребение.
— Сигурно е така — съгласи се Планкет. — Виждали са я много често, когато е идвала да отнесе някой от Бърдокови. Но видиш ли я. — тежко ти.
Все пак мисълта за погребението като че ли го поободри малко. Гостите отново му казаха да не мисли повече за това и се сбогуваха.
— Не е ли чудно — каза мистър Фробишър-Пим — докъде могат да стигнат тези хора, като започнат да си фантазират. А колко са упорити! Можеш да спориш с тях, ако си нямаш друга работа.
— Да. Слушайте, хайде да отидем до черквата и да поогледаме мястото. Искам да разбера какво наистина е могъл да види Планкет оттам, където е бил.
Както и много други селски църкви, енорийската църква в Литъл Додъринг е малко отдалечена от къщите. Главният път от Хериотинг, Абътс Болтън и Фримптън минава покрай западната порта на черковния двор — доста обширно гробище, претъпкано със стари каменни плочи. Покрай южната страна минава тесен и мрачен път с тежко надвиснали брястове, който отделя църквата от още по-старите развалини на манастира. По главния път, малко зад мястото, където се пресича с пътя от манастира, се намира Паметникът на падналите във войната и оттук шосето продължава направо към Литъл Додъринг. Покрай останалите две страни на черковния двор се извива друг път, наричан в селото просто Кривата пътека. На около сто метра северно от църквата той се отделя от главното шосе за Хериотинг, съединява се с горния край на манастирския път и оттам се извива към Шутъринг, Ъндъруд, Хамзи, Трипси и Уик.