— Голямо удовлетворение е, когато виждаш, че хората започват да проявяват интерес към своята църква. Много лесно успях да намеря осем души за бдението тази нощ. Ще бдят двама по двама, от десет часа тази вечер — дотогава аз самият ще бъда тук — до шест сутринта, когато ще дойда да отслужа литургия. Мъжете ще стоят до два, после дъщеря ми и жена ми ще ги сменят, а мистър Хъбард и младият Ролинсън бяха така добри и приеха да поемат часовете от четири до шест.
— Кой Ролинсън? — попита мистър Фробишър-Пим.
— Чиновникът на мистър Греъм от Хериотинг. Наистина той не е от нашата енория, но е роден тук и има добрината да вземе участие в бдението. Ще пристигне с мотоциклета си. В края на краищата Греъм защищава правните интереси на Бърдокови от толкова години и без съмнение са искали по някакъв начин да изразят уважението си.
— Е, дано само да е буден до сутринта, че да има някаква полза от него, след като е скитал насам-натам цяла нощ — каза кисело мистър Фробишър-Пим. — Що се отнася до Хъбард, негова си работа, но да си призная, вижда ми се странно занимание за кръчмар. Но щом той е доволен и вие сте доволен, няма какво повече да говорим.
— Имате прекрасна стара църква, мистър Хенкок — каза Уимзи, като усети, че спречкването става неизбежно.
— Наистина е прекрасна — отвърна викарият. — Обърнахте ли внимание на тази апсида? Рядко в селска църква може да се види такава апсида съвсем в романски стил. Сигурно искате да я разгледате по-отблизо? — Когато стигнаха до една ниша, над която висеше запалено кандило, Хенкок коленичи. — Виждате ли, разрешено ни е да съхраняваме причастие… — Той бъбреше весело, докато двамата вървяха към олтара, като насочваше от време на време вниманието към красивите тесни седалки на троновете („Разбира се, това е била първоначално манастирската църква“), красивия, издълбан в олтарната ниша умивалник и алкова за причастието („Рядко могат да се видят така добре запазени“). Уимзи му помогна да изнесе от вестиария останалите свещници и след като ги сложиха на местата им, се пръсъедини към мистър Фробишър-Пим, който го чакаше на вратата.
— Казахте, че днес ще ходите на вечеря у Лъмсдънови — рече мировият съдия, докато двамата пушеха след обяда, — Как ще идете? Искате ли да ви дам колата?
— Бих предпочел да ми дадете някой ездитен кон — отвърна Уимзи. — В града рядко ми се удава възможност да пояздя.
— Разбира се, млади момко, разбира се. Страхувам се само, че ще се поизмокрите на тази разходка. Вземете Поли Флиндърс. Малко тренировка ще й е от полза. Сигурен ли сте, че предпочитате така? Взели ли сте си екипа?
— Да… нося си чифт стари панталони, а с моя дъждобран нищо няма да ми стане. Не е необходимо да се обличам официално. Впрочем колко е разстоянието до Фримптън?
— По главния път десетина километра, настилката е все макадам, но от двете страни има трева. Разбира се, можете да скъсите разстоянието с около километър, ако прекосите през пасището. Кога смятате да тръгнете?
— Мисля, че към седем ще е добре. Какво ще кажете, сър, дали на мисис Фробишър-Пим няма да й се стори много невъзпитано, ако се прибера късно? Изкарахме с Лъмсдьн заедно цялата война и ако се разприказваме за едно време, ще се отплеснем до малките часове. Не искам да създанам впечатлението, че ползувам къщата ви като хотел, но…
— Моля ви се, моля ви се! Всичко е наред. Жена ми няма да има нищо против. Искаме да прекарате добре и да правите каквото си искате. Ще ви дам ключ и няма да слагаме веригата на вратата. Нали ще я сложите, като се приберете?
— Разбира се. А как да се уточним за кобилата?
— Ще кажа на Меридю да ви изчака. Той спи над конюшните. Щеше ми се да се бе случила по-хубава нощ. Боя се, че барометърът пада. Да. Неприятно. Изгледите за утре са лоши. Впрочем сигурно ще се засрещнете с процесията с ковчега, която ще се събере в църквата. Трябва да стигнат дотогава, ако влакът пристигне навреме.
Влакът, изглежда, беше пристигнал навреме, защото когато лорд Питър мина в лек галоп покрай западната порта на църквата, той видя спряла пред нея катафалка в погребално великолепие, заобиколена от малка тълпа. Други две погребални коли бяха на разположение, а кочияшът на едната, изглежда, трудно се справяше с конете и Уимзи с право заключи, че това е двойката, заета от мистър Мортимър. Като удържаше колкото може Поли Флиндърс, той се промъкна напред и застана почтително в края на множеството, за да види поемането и внасянето на ковчега през вратата, където стоеше мистър Хенкок в пълния блясък на църковните си одежди, подпомаган от трима души — единият носеше кадилницата, а другите двама — свещите. Ефектът беше малко помрачен от дъжда, който бе изгасил свещите, но независимо от това жителите на селцето гледаха на всичко като на чудесно зрелище. Обект на съчувствени коментарии беше едър мъж, облечен точно както подобава в черен редингот и с цилиндър, придружен от елегантна жена в траур и кожи. Това беше Хавиланд Бърдок, прославил името си с копринените чорапи, по-малкият син на починалия. Раздадени бяха голям брой бели венци, посрещнати с шепот на възхищение и одобрение. Хорът запя доста дрезгаво някакъв химн и цялата процесия влезе в черквата. Поли Флиндърс разтърси енергично глава, Уимзи взе това като сигнал за тръгване, сложи си шапката и пое спокойно към Фримптън.