Той измина към пет километра по главния път, който лъкатушеше през добре залесена местност, до общинското пасище на Фримптън. Тук пътят правеше широк завой, заобикаляше пасището и извиваше към селото. Уимзи се поколеба за миг, като си даваше сметка, че се стъмва; а не познаваше нито пътя, нито нрава на коня, който яздеше. Напреко през пасището минаваше добре утъпкана конска пътека и накрая той реши да тръгне по нея. Поли Флиндърс, изглежда, я знаеше добре, защото без колебание препусна в галоп. След един-два километра те излязоха на главния път без проишествия. Тук пътят се разклоняваше; електрическото фенерче и един пътепоказател определиха посоката — десет минути по-късно ездачът стигна целта на пътуването си.
Майор Лъмсдън беше едър и весел човек — весел, въпреки че бе загубил единия си крак по време на войната. Имаше едра весела жена, голяма весела къща и голямо весело семейство. Уимзи скоро се озова на сладки приказки с домакина на чаша уиски със сода, седнал пред огъня в камината — голям и весел като всичко останало. Той описа погребнието на Бърдок със забавна непочтителност и продължи с разказа за каретата-приви-дение. Майор Лъмсдън се разсмя.
— Тук хората са особени — каза той. — И полицаят е като всички останали. Помниш ли, мила, че трябваше аз да отида, за да прогоня призрака от чифлика на Погсън?
— Помня, разбира се — отвръща жена му натъртено. — Домашните прислужнички се забавляваха чудесно. Тривет — така се казва местният полицай, нахълта тук и припадна в кухнята, а те се скупчиха около него, пищяха и го подкрепяха с най-хубавото ни бренди, а Дан отиде да провери какво има.
— Намерихте ли призрака?
— Е, не беше точно призрак, но открихме чифт стари ботуши и половин пирог с месо в празната къща, така че приписахме всичко на някой скитник. Все пак трябва да призная, че наоколо наистина стават странни неща. Както онези огньове в общинското пасище миналата година. Така и не можахме да разберем какви са.
— Цигани, Дан.
— Може би. Но никой никога не ги е виждал, а огньовете лумваха най-неочаквано, понякога в проливен дъжд, и загасваха, преди да успееш да се добереш дотам, а след тях оставаха само размекнати мокри черни петна. Освен това има едно местенце в общинското пасище, което животните не обичат — намира се близо до Стълба на мъртвеца, както го наричат хората. Моите кучета не искат да се приближат до него. Чудна работа, тези животни! Нищо особено не съм виждал там, но на тях мястото като че ли не им се нрави, дори и посред бял ден. Общинското пасище има лоша слава. Едно време е било свърталище на разбойници.
— Има ли нещо общо между разбойниците и колата на смъртта на Бърдок?
— Не. Май имаше нещо за някакъв безпътен член на фамилията, кой го знае кога е умрял. Бил е атеист или нещо подобно. История, каквато може да се очаква. Разбира се, всички наоколо вярват в нея. И добре че вярват. Така прислугата си стои нощем вкъщи. Хайде да идем да хапнем, искате ли?
— Помните ли оная ужасна воденица и трите бряста до кочината? — попита майор Лъмсдън.
— Боже мой, разбира се. Помня, че бяхте така любезен да ги изчистите от хоризонта. Ужасно се набивахме в очи, само да стрелят по нас.
— Доста ни липсваха, когато вече ги нямаше.
— Добре че не ви липсваха, когато бяха там. Ще ви кажа обаче какво ви липсваше.
— Какво?
— Старата свиня.
— Вярно, дявол да го вземе. Помните ли, когато Пайпър я доведе?
— Помня, разбира се. Това ме подсеща за Нали познавахте Бънтори …
— Аз ще ви кажа лека нощ — обади се мисис Лъмсдън — и ще ви оставя да си поприказвате.
Лорд Питър поднови разговора.
— Помните ли онзи мъчителен момент, когато Попам полудя?
— Не. Бяха ме пратили в тила с група затворници. Но чух за това. Не знам какво е станало с него.
— Уредих да го върнат в къщи. Сега е женен и живее в Линкълншир.
— Ами?! Е, предполагам, че просто не е издържал. Та той беше дете. Какво стана с Филпотс?