Погледът, който му отправи момчето, бе подчертано строг.
— Убедете се сам.
Той насочи кабината нагоре и спря — дванадесети. Продължи бавно нагоре — цифрата 12 изчезна от погледа и бързо бе заменена от друга — четиринадесети.
— На кой от двата да ви оставя?
— Извинете — каза Рандъл. — Изпаднал съм в глупава грешка. Аз наистина бях тук тази сутрин и си помислих, че съм запомнил етажа.
— Може да е било осемнадесетият етаж — предположи момчето. — Понякога осмицата досущ прилича на тройка. Кого търсите?
— Фирмата „Детъридж енд Ко“. Те са бижутери — производители.
Момчето поклати глава.
— Не са в тази сграда. Тук няма бижутери и няма фирма „Детъридж енд Ко“.
— Сигурен ли сте?
Вместо отговор момчето спусна асансьора до десетия етаж.
— Попитайте в 1001. Там е канцеларията на администрацията на сградата.
Не, нямаха такава фирма „Детъридж енд Ко“. Не, никакви бижутери — производители или каквито и да било. Да не би господинът да търси Апикс Билдинг вместо Акми? Рандъл им поблагодари и потресен си тръгна.
Синтия бе запазила пълно мълчание през цялото време. Сега тя заговори:
— Скъпи…
— Да. Какво има?
— Бихме могли да се качим до най-горния етаж и после да слезем.
— Защо да си правим този труд? Ако фирмата наистина е тук, в администрацията щяха да знаят за това.
— Да, вярно, но може да не искат да кажат. В цялата тази работа има нещо подозрително. Дай да помислим — от административна сграда може да се скрие цял един етаж, ако се замаскира вратата му като гола стена.
— Не, това е глупаво. Аз просто губя разсъдъка си — това е всичко. Най-добре е да ме заведеш на лекар.
— Не е глупаво и умът ти си е на място. Как в асансьора човек измерва височината? По броя на етажите. Ако не си видял някой етаж, никога не би се досетил, че са ти пробутали допълнителен. Може би сме по следите на нещо голямо. — Тя в действителност сама не вярваше на собствените си доводи, но знаеше, че на него му е необходимо да се занимава с нещо.
Той понечи да се съгласи, но се възпря.
— А какво би казала за стълбището? Човек непременно би забелязал етаж от стълбището.
— Може би в стълбището има някакъв фокус. Ако е така, ние ще го открием. Хайде.
Фокус обаче нямаше. Стъпалата между дванадесети и четиринадесети етаж бяха осемнадесет — точно толкова, колкото между всички останали етажи. Те слязоха от най-горния етаж и огледаха надписите на всяка врата с матови прозорци. Това им отне доста време, тъй като Синтия не искаше и да чуе предложението на Рандъл да се разделят и всеки да вземе по половин етаж. Тя искаше той да й е пред очите.
Нямаше никакъв тринадесети етаж и нямаше никъде врата, която да съобщава, че апартаментът е нает от бижутерската фирма „Детъридж енд Ко“ или друго някакво име. Имаха време само да четат имената на фирмите по вратите — да влизат във всяка кантора под един или друг претекст би отнело много повече от един ден.
Рандъл се вгледа замислено в една врата с табела: „Прайд, Грийнуей, Хамилтън, Стайнболт, Картър и Грийнуей — адвокати“.
— По това време — размишляваше гласно той — може вече и да са сменили надписа на вратата.
— Не и на тази — подчерта тя. — Във всеки случай, ако работата е била нагласена, те са могли да ликвидират цялото си свърталище. Да го променят така, че ти да не го познаеш. — Въпреки това тя замислено погледна невинните наглед букви. Административната сграда е ужасно откъснато и потайно място. Звукоизолирани стени, жалузи и нищо незначещо име на фирма. На такова място би могло да се случи всичко, абсолютно всичко. Никой не би разбрал. Никой не би се заинтересувал. Никой изобщо не би забелязал. Нито полицай по време на обиколката си, нито съседи, недостъпни като луната, нито дори чистачката, освен ако наемателят сам не я повика. Щом наемът се плаща навреме, управата не закача наемателя. Върши си престъпления по твой вкус и складирай труповете в килера.
Тя потрепера.
— Хайде, Теди. Да побързаме.
Те обходиха останалите етажи по възможно най-бързия начин и най-сетне слязоха във фоайето. Синтия се почувствува стоплена при вида на човешки лица и слънчева светлина, макар че не бяха намерили изчезналата фирма. Рандъл се поспря на стълбата и се огледа.
— Не допускаш ли, че може да сме влезли в друга сграда? — попита неуверено той.
— В никакъв случай. Виждаш ли този щанд за цигари? Само дето не спах в него. Познавам всяка наплюта от муха точица по тезгяха.
— Тогава какъв е отговорът?
— Отговорът е обяд. Хайде!
— Добре. Само че аз ще изпия моя.
След третото уиски тя успя да го убеди да включи в менюто си чиния яхния със солено месо. От яхнията и двете чаши кафе той се почувствува напълно трезвен, но нещастен.