— Син…
— Да, Теди.
— Какво ми стана?
Тя отговори бавно.
— Смятам, че ти стана жертва на удивително изпълнен хипнотичен сеанс.
— И аз така смятам… вече. Дали е от това, но направо се скапах. Хипноза да бъде! Искам обаче да разбера причината.
Тя започна да шари по масата с вилицата си.
— Аз не съм сигурна, че искам да разбера. Знаеш ли какво ми се иска да направя, Теди?
— Какво?
— Иска ми се да изпратим на мистър Хоуг петстотинте долара с писмо, че не можем да му помогнем и затова му връщаме парите.
Той се втренчи в нея.
— Да върнем парите ли? Светии небесни!
Изражението й сякаш бе на човек, заловен в момент на някакво недостойно предложение, но тя упорито продължи.
— Разбирам. И все пак това е, което ми се иска да направим. Можем да печелим достатъчно от разводи и да се прехранваме, като следим някого тук и там. Не ни трябва да се занимаваме с подобни неща.
— Говориш така, сякаш петстотин долара са нещо, което би дала като бакшиш на някой келнер.
— Не си прав. Мисля само, че те не са достатъчно, за да рискуваш за тях главата или разсъдъка си. Виж, Теди, някой се опитва да ни изпрати за зелен хайвер и преди да предприемем каквото и да било по този случай, искам да разбера защо.
— И аз искам да разбера. Ето защо не желая да зарежем този случай. По дяволите, никак не обичам да ми пробутват разни номера.
— Какво ще кажеш на мистър Хоуг?
Той прокара ръка по косата си, но от това нямаше полза, защото тя и така си бе разрошена.
— Не знам. Защо ти не поговориш с него? Баламосай го нещо.
— Ето това се казва хубава идея. Ето това се казва отлична идея. Ще му кажа, че си си счупил крака, но утре ще бъдеш добре.
— Не се дръж така, Син. Знаеш, че на теб ти се удава да се оправяш с него.
— Добре. Ала трябва да ми обещаеш нещо, Теди.
— Какво да ти обещая?
— Докато се занимаваме с този случай, да вършим всичко заедно.
— Но нали работим винаги заедно?
— Искам да кажа наистина заедно. Искам да си ми непрекъснато пред очите.
— Виж какво, Син, може да не е удобно.
— Обещай.
— Добре, добре, обещавам.
— Ето така е по-добре — тя се отпусна и изражението й стана почти щастливо. — Няма ли да е по-добре да се върнем в кантората?
— Да я вземат мътните тази кантора! Дай да излезем и да изгледаме няколко филма.
— Дадено, умнико. — Тя си взе ръкавиците и чантата.
Киното не успя да го развесели, макар че бяха избрали прожекция само от уестърни — филми, които той прекалено много харесваше. Героят обаче приличаше на подъл надзирател, а за пръв път загадъчно маскираните ездачи имаха наистина зловещ вид. На него продължаваше да му се привижда тринадесетият етаж на Акми Билдинг, дългата остъклена преграда, зад която се трудеха златарите, и дребният съсухрен управител на фирмата „Детъридж енд Ко“ — може ли човек да бъде хипнотизиран така, че да повярва, че е видял нещо, и то с такива подробности.
Синтия почти не следеше филма. Тя бе прекалено заета с хората наоколо. Улови се, че всеки път, щом лампите светнеха, тя изучаваше внимателно лицата им. Ако имаха такъв вид, когато се забавляват, как ли изглеждаха, когато са нещастни? С редки изключения в най-добрия случай лицата изглеждаха безжизнено примирени. Тя откри в тях недоволство, неумолими признаци на физическа болка, самотна мъка, безсилие и притъпена духовна нищета, рядко се мяркаше весело лице. Дори Теди, чиято обичайна непринудена веселост бе една от главните му добродетели, изглеждаше мрачен — не безпричинно, призна тя. Зачуди се какви ли са причините за онези, другите скръбни маски.
Спомни си, че веднъж бе видяла картина, озаглавена „Метро“. Представляваше тълпа, която приижда от вратата на подземния влак, докато друга тълпа се готви да нахлуе в него. Качвайки се или слизайки — те просто бързаха и въпреки това като че ли нищо не ги радваше. В самата картина нямаше нищо красиво, явно че единствената цел на художника е била да подложи на жестока критика начина на живот.
Тя се зарадва, когато прожекцията свърши и можеха да потърсят спасение в относителната свобода на улицата. Рандъл махна на едно такси и те поеха към къщи.
— Теди…
— Да?
— Забеляза ли физиономиите на хората в кинозалата?
— Не, не им обърнах внимание. Защо?
— На нито един не му личеше, че изпитва някакво удоволствие от живота.
— Може и да е така.
— Но защо да е така? Виж… ние живеем весело, нали?
— Разбира се.