— Винаги сме живели весело. Дори в началото, когато нямахме пукната пара и се мъчехме да завъртим работата, пак ни беше весело. Лягахме си с усмивка и се събуждахме щастливи. И все още е така. Какъв е отговорът?
Той се усмихна за пръв път след издирването на тринадесетия етаж и я ощипа.
— Весело е да се живее с теб, малката.
— Благодаря. Същото се отнася и за теб. Знаеш ли, като бях малка, имах една странна идея.
— Казвай.
— Самата аз бях щастлива, но като растях, виждах, че майка ми не беше. И баща ми не беше. И учителите ми не бяха… повечето от възрастните около мен не бяха щастливи. И тогава ми хрумна идеята, че като пораснеш, откриваш нещо, което ти пречи да се чувствуваш щастлив. Известно ти е как се държат към едно дете: „Още си малка да разбереш, мила“ или „Почакай, докато пораснеш, сладурче, и тогава ще разбереш.“ Чудех се каква ли е тайната, която пазят от мен, и слухтях зад вратите, за да разбера дали не мога да я открия.
— Роден детектив!
— Шт. Виждах обаче, че каквото и да бе това, то не прави възрастните щастливи. Прави ги тъжни. Тогава започнах да се моля никога да не откривам тази тайна — тя леко вдигна рамене. — Струва ми се, че така и не я открих.
Той се позасмя.
— Нито пък аз. Вечният Питър Пан — това съм аз. Толкова щастлив, колкото ако бях надарен със здрав разум.
Тя постави на рамото му малката си облечена в ръкавица ръка.
— Не се смей, Теди. Именно това ме плаши в случая на Хоуг. Боя се, че ако напреднем с него, наистина ще открием онова, което възрастните знаят. И тогава никога вече няма да се засмеем.
Поиска му се да се засмее, но я погледна сериозно.
— Ти май не се шегуваш, а? — погъделичка я под брадичката. — Не ставай дете, малката. Това, от което се нуждаеш, е вечеря и… нещо за пиене.
4
След вечеря Синтия тъкмо съчиняваше мислено какво ще каже на мистър Хоуг, като му се обади по телефона, когато домофонът иззвъня. Тя отиде до вратата на апартамента и вдигна слушалката.
— Да?
Почти веднага се обърна към съпруга си и само с устни му съобщи:
— Обажда се мистър Хоуг.
Той повдигна вежди, допря предупредително пръст до устните си и прекомерно предпазливо се отправи на пръсти към спалнята. Тя кимна.
— Един момент, моля. Ето… сега е по-добре. Изглежда, връзката не беше в ред. Кой се обажда, моля?
— О, мистър Хоуг. Качете се, мистър Хоуг — тя натисна копчето, с което се отваряше входната врата.
Той влезе, покланяйки се плахо.
— Надявам се, че няма да го вземете за натрапване, но бях толкова разстроен, че ми се стори, че не мога да дочакам резултата.
Тя не го покани да седне.
— Съжалявам — рече любезно, — но ще трябва да ви разочаровам. Мистър Рандъл още не се е прибрал у дома.
— Оо! — той изглеждаше покъртително разочарован, толкова дълбоко, че тя внезапно изпита състрадание. После си спомни на какво бе подложен цяла сутрин съпругът й и отново охладня.
— Знаете ли — попита той — кога ще си дойде?
— Не бих могла да кажа. Детективските съпруги, мистър Хоуг, се научават да не чакат нощем до късно съпрузите си.
— Да, сигурно е така. Е, предполагам, че не би трябвало да ви се натрапвам повече. Но аз много искам да говоря с него.
— Ще му предам. Има ли нещо важно, което трябва да му съобщите? Може би някакви нови сведения?
— Не… — отвърна той бавно. — Струва ми се, че няма… всичко изглежда толкова глупаво!
— Кое, мистър Хоуг?
Той се помъчи да разчете мислите й.
— Чудя се… мисис Рандъл, вярвате ли в обладаването?
— Обладаването ли?
— Обладаването на човешки души… от демони.
— Не бих казала, че съм се замисляла много по този въпрос — отговори предпазливо тя. Чудеше се дали Теди слуша и дали ще успее да дотича бързо, ако тя изпищи.
Хоуг опипваше някак особено ризата си отпред, разкопча едно копче — лъхна я парлива, гадна миризма, а след миг той протегна ръка, в която имаше нещо — той го бе извадил изпод ризата си, завързано с конец около врата.
С неимоверно усилие тя погледна и с дълбоко облекчение го разпозна — това беше… снопче пера от пресен чесън, което той носеше като огърлица.
— Защо го носите? — попита тя.
— Изглежда наистина глупаво, нали? — призна си той. — Да се поддам на подобни суеверия… ала това ме успокоява. Изпитах смразяващото чувство, че някой ме наблюдава…
— Естествено. Ние ви… Мистър Рандъл ви наблюдаваше по ваше указание.
— Не това. Някакъв човек в огледалото… — той се поколеба.
— Човек в огледалото ли?
— Нашето отражение в огледалото ни наблюдава, но то, естествено, не ни тревожи. Това обаче е нещо друго — сякаш някой се опитва да се добере до мен и само дебне удобен случай. Смятате ли, че съм луд? — завърши неочаквано той.