Тя го слушаше разсеяно, защото, когато той бе протегнал ръката си с чесъна, тя бе забелязала нещо и именно то я занимаваше сега. По върховете на пръстите му имаше спирали, кривини и извивки, както и по пръстите на всеки друг, и очевидно тази вечер те не бяха покрити с колодий. Тя реши да набави комплект отпечатъци за Теди.
— Не, не смятам, че сте луд — рече тя утешително. — Но мисля, че се поддавате твърде много на тревогите си. Трябва да си почивате. Не бихте ли пийнали нещо?
— Ще ви бъда благодарен, ако ми донесете чаша вода.
Вода или алкохол — все едно — интересуваше я само чашата. Тя се извини и отиде в кухнята, където избра висока чаша с гладки стени без украса. Старателно я избърса и не по-малко старателно, за да не я намокри отвън, сложи в нея лед и сипа вода. Занесе чашата, като я държеше близо до дъното.
Съзнателно или несъзнателно, той я беше надхитрил. Стоеше пред огледалото близо до вратата, където очевидно бе оправял вратовръзката си и се бе почистил след прибирането на чесъна в скривалището му. Когато се обърна при влизането й, тя вида, че Хоуг отново си бе сложил ръкавиците.
Покани го да седне, като смяташе, че при поканата ще си свали ръкавиците. Той обаче отказа:
— И без това достатъчно ви досаждах. — Изпи половината вода, поблагодари и мълчешком си тръгна.
Влезе Рандъл.
— Отиде ли си?
Тя рязко се обърна.
— Да, отиде си, Теди. Бих искала да си вършиш сам мръсната работа. Той ме изнервя. Щях да се разкрещя, за да влезеш.
— Спокойно, малката.
— Всичко е наред, само този да не ни се беше мяркал пред очите. — Тя отиде до един прозорец и го отвори широко.
— Твърде късно е за разкаяние. Вече сме в играта. Я кажи, взе ли му отпечатъците?
— Нямах късмет. Сякаш ми прочете мислите.
— Доста неприятно.
— Теди, как смяташ да постъпиш с него сега?
— Хрумна ми една идея, но първо искам да я разработя. Какви бяха тези дивотии, които ти дрънкаше за разни демони и някакъв човек в огледалото, който го наблюдава?
— Не каза точно така.
— Може би аз съм човекът от огледалото. Тази сутрин аз го наблюдавах в едно огледало.
— Ъъ… Той просто си послужи с метафора. Стяга го шапката — внезапно тя се обърна, защото й се стори, че над рамото й нещо помръдна. Ала нямаше нищо освен мебелите и стената. Вероятно само отражение в огледалото, реши тя и не спомена нищо за това. — И мене ме стяга — добави тя. — А що се отнася до демоните, той е единственият демон, когото познавам. Знаеш ли какво ми се иска?
— Какво?
— Да си пийна нещо по-силно и да си легна рано.
— Чудесна идея — той се отправи към кухнята и се залови да приготви коктейла. — А сандвич искаш ли?
Рандъл откри, че се намира по пижама във всекидневната на техния апартамент с лице към огледалото, окачено близо до входната врата. Неговото отражение — не, това не беше неговото отражение, защото образът бе облечен прилично в скромен костюм, подходящ за солиден бизнесмен — му заговори.
— Едуард Рандъл.
— Ха?
— Едуард Рандъл, вие сте призован. Ето — хванете се за ръката ми. Придърпайте един стол и ще видите колко лесно ще се качите тук.
Това му се стори напълно естествено, всъщност единственото разумно нещо, което можеше да направи. Постави под огледалото стол с облегалка, пое предложената му ръка и се покатери бързо. На отвъдната страна под огледалото имаше умивалник, на който стъпи, преди да слезе. Той и придружителят му стояха в малка облицована с бели плочки умивалня от онези, които се срещат в учрежденията.
— Побързайте — каза придружителят. — Всички други вече се събраха.
— Кой сте вие?
— Наричат ме Фипс — отвърна другият с лек поклон. — Оттук, моля.
Фипс отвори вратата на умивалнята и леко го побутна. Рандъл се озова в помещение, което очевидно бе заседателна зала — в нея се провеждаше събрание — край дългата маса бяха насядали десетина мъже. Всички те бяха приковали погледи в него.
— Качете се горе, мистър Рандъл.
Още едно побутване, само че не толкова леко, и той се озова седнал в средата на полираната маса. През тънката памучна материя на долнището на пижамата си усети студа на твърдия плот.
Загърна плътно горнището около себе си и потрепера.
— Свършвайте с представлението. Пуснете ме да сляза оттук. Не съм облечен. — Той се опита да стане, ала нямаше сили дори за това най-обикновено движение.
Някой зад гърба му се изкиска.
— Не е много дебел — обади се един глас.
— За тази работа не е от значение — отговори друг.
Положението започваше да се изяснява — за последен път беше без панталони на булевард Мичигън. Неведнъж се е оказвало, че отново ходи на училище не само необлечен, но и с неподготвени уроци, че и закъснял на всичко отгоре. И така той знаеше как да се справи — затваряш си очите и се пресягаш за завивките. После се събуждаш здрав и читав в леглото. Той затвори очи.