— Безполезно е да се криете, мистър Рандъл. Ние ви виждаме и само губите време.
Той отвори очи.
— Какво значи това? — попита той яростно. — Къде съм? Защо ме доведохте тук? Какво става?
С лице към него начело на масата седеше огромен мъж. Изправен, той сигурно бе висок най-малко шест фута и два инча-беше широкоплещест, но с несъразмерно телосложение. Тлъстината покриваше щедро исполинското му тяло. Ръцете му обаче бяха нежни, добре оформени и с отлично поддържани нокти. Чертите му не бяха едри, но в сравнение с мощните челюсти и двойната брадичка изглеждаха още по-дребни. Очите бяха малки и дяволити — устата непрекъснато се усмихваше, а той правеше един номер — стискаше устни и рязко ги издуваше навън.
— Едно по едно, мистър Рандъл — рече той добродушно. — Що се отнася до това къде сте — това е тринадесетият етаж на Акми Билдинг — спомняте ли си? — Той се ухили, сякаш двамата си казаха някакъв поверителен анекдот. — Що се отнася до въпроса, какво става тук — това е събрание на управителния съвет на фирмата „Детъридж енд Ко“. Аз — както бе седнал, той успя да се поклони над огромния си търбух — съм Р. Джеферсън Стоулс, председател на съвета, на вашите услуги, господине.
— Но…
— Моля ви, мистър Рандъл — първо представянето. От дясната ми страна е мистър Таунсенд.
— Приятно ми е, мистър Рандъл.
— Драго ми е — отвърна Рандъл машинално. — Вижте какво, това отива твърде…
— Следват мистър Грейвсби, мистър Уелс, мистър Йоукъм, мистър Принтемпс, мистър Джоунс и мистър Фипс, когото вече познавате. Той е нашият секретар. От другата му страна е седнал мистър Райфснайдър и мистър Снайдър — нямат роднински връзки. И най-накрая мистър Паркър и мистър Крус. Мистър Потифар, за съжаление, не може да присъствува, но ние имаме кворум.
Рандъл отново се опита да стане, но плотът на масата се оказа невероятно хлъзгав.
— Не ме интересува — каза горчиво той — дали имате кворум или битка между две банди. Пуснете ме да изляза от тук.
— Ц… ц, мистър Рандъл. Ц… ц. Не държите ли да се отговори на въпросите ви?
— Притрябвало ми е! Пуснете ме, по дяволите.
— Но на тях наистина трябва да се отговори. Това е делово събрание и ние с вас имаме делова работа.
— С мен ли?
— Да, с вас. Вие сте, така да се каже, малка точка от дневния ни ред, но точка, която трябва да изясним. Ние не одобряваме вашата дейност, мистър Рандъл. Вие наистина трябва да я преустановите.
Преди Рандъл да успее да отговори, Стоулс го възпря с жест.
— Не бързайте, мистър Рандъл. Оставете ме да обясня. Не става въпрос за цялостната ви дейност. Нас не ни засяга колко блондинки пробутвате в хотелските стаи, за да послужат като хрисими свидетелки при бракоразводните дела, нито до колко телеграми се добирате, нито пък колко писма отваряте. Има само една ваша дейност, която ни засяга. Става дума за мистър Хоуг — той неволно изтърва последната дума.
Рандъл почувствува как през залата премина тревожна тръпка.
— Какво искате да кажете за мистър Хоуг? — попита той.
Тръпката отново се почувствува. Дори Стоулс вече не се преструваше, че се усмихва.
— Нека го наричаме оттук нататък — рече той — „вашия клиент“. Ето за какво става въпрос, мистър Рандъл. Ние имаме други планове за мистър… за вашия клиент. Трябва да го оставите на мира. Трябва да го забравите, трябва изобщо повече да не го виждате.
Без да се уплаши, Рандъл погледна назад.
— Никога досега не съм зарязвал свой клиент. По-скоро бих ви видял в пъкъла.
— Това — призна Стоулс, издувайки напред устни — е несъмнена възможност, уверявам ви, но възможност, която нито вие, нито аз би трябвало да споменаваме освен като надута метафора. Да бъдем благоразумни. Вие сте благоразумен човек, знам това, ние с моите другари също сме благоразумни същества. Вместо да се мъчим да ви заставяме или увещаваме, искам да ви разкажа една история, за да можете да разберете причината.
— Не ми трябва да слушам никаква история. Аз си тръгвам.
— Наистина ли? А пък аз мисля, че не си отивате. И че ще слушате!
Той вдигна пръст към него. Рандъл се опита да отговори, но установи, че не е в състояние. „Това — мислеше си той — е най-проклетият пижамен сън, който някога съм сънувал. Не трябваше да ям преди лягане, но откъде да знам.“