Хоуг гледаше Синтия — Рандъл й подсказа едно недвусмислено „да“, което тя предпочете да отмине.
— Това, което вече платихте, мистър Хоуг, ни се вижда достатъчно. Ако по-късно възникнат допълнителни парични затруднения, тогава можем да ги обсъдим.
— По всяка вероятност — той замълча и прехапа долната си устна. — Високо ценя колко тактично сте постъпили, като сте се заели лично с моите работи. Не бих искал… — Внезапно той се обърна към Рандъл. — Как ще постъпите, ако се изясни, че животът ми през деня е скандален? — Думата сякаш го нарани.
— Мога да запазя скандала в тайна.
— Ами ако е нещо по-лошо от скандален? Да речем — престъпен. Жестоко престъпен.
Рандъл се позабави, за да подбере думите си.
— Разрешителното ми е издадено от щата Илинойс. По силата на това разрешително аз съм длъжен да смятам себе си в тесен смисъл за цивилен полицай. Аз, естествено, не бих могъл да прикрия никое по-голямо углавно престъпление. Не ми влиза в работата обаче да предавам клиенти и за най-дребната неблагоразумна постъпка. Мога да ви уверя, че трябва да е нещо много сериозно за мен, за да реша да предам някой клиент на полицията.
— Но и не можете да ме уверите, че няма да направите това?
— Не — отвърна той решително.
Хоуг въздъхна.
— Значи трябва да разчитам на вашата справедлива преценка. — Той повдигна дясната си ръка и си погледна ноктите. — Не. Не мога да рискувам. Мистър Рандъл, да речем, че откриете нещо, което не одобрявате — не бихте ли могли просто да ми се обадите по телефона и да ми кажете, че се отказвате от случая?
— Не.
Той закри очи и не отговори веднага. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.
— Вие все още нищо не сте открили, нали?
Рандъл поклати глава.
— Тогава няма ли да е по-мъдро да се откажете от случая сега? По-добре е някои неща никога да не се узнават.
Явното му страдание и безпомощност, съчетани с благоприятното впечатление, което й бе направил апартаментът му, породиха съчувствие у Синтия — нещо, което тя едва ли би сметнала за възможно предишната вечер. Тя се наведе към него.
— Защо трябва да се опечалявате толкова, мистър Хоуг? Вие нали нямате основание да мислите, че сте направили нещо, от което да се страхувате?
— Не. Абсолютно нищо. Нищо освен непреодолим страх.
— Но от какво?
— Мисис Рандъл, случвало ли ви се е някога да чуете шум зад гърба си и да ви е страх да се обърнете? Събуждали ли сте се някога нощем, оставайки с плътно спуснати клепачи, вместо да разберете кое е онова, което ви е уплашило? Някои злини постигат своето пълно въздействие само когато човек ги осъзнае и се изправи пред тях. Аз нямам смелост да се изправя пред тази злина — добави той. — Смятах, че мога, но съм сгрешил.
— Оставете това — рече мило тя, — действителността не е никога толкова страшна, колкото нашите страхове.
— Защо говорите така? А защо да не е и много по-страшна?
— Ами защото не е — тя млъкна, осъзнала внезапно, че в тази залъгалка няма и капка истина, че тя беше от онези приказки, до които възрастните прибягват, за да успокояват децата си. Спомни си за майка си, която бе отишла в болницата с мисълта, че ще я оперират от апендицит — който нейните приятели и любящо семейство тайничко бяха диагностицирали като „хипохондрия“6 — за да умре там от рак.
Да, често действителността е по-страшна и от най-големите ни страхове.
И все пак тя не можеше да се съгласи с него.
— Да погледнем на въпроса откъм възможно най-мрачната му страна — предложи тя. — Да допуснем, че наистина сте извършили нещо престъпно по време на пристъпите ви на амнезия. Няма съд в щата, който да ви потърси правна отговорност за вашите действия.
Той я изгледа неспокойно.
— Не, няма. Вероятно имате право. Но знаете ли какво ще направят? Нали знаете? Имате ли някаква представа как постъпват с душевно болните престъпници?
— Разбира се, че имам — отвърна тя уверено. — Тях ги лекуват по същия начин, както и всеки друг психоболен. Няма разлика. Знам, защото съм събирала материали по този въпрос в щатската болница.
— Дори и така да е — вие сте гледали на този въпрос отвън. Имате ли представа как изглеждат нещата отвътре? Да са ви пъхали някога в мокра усмирителна риза? Някога да ви е слагал пазач да спите? Или да са ви хранили насила? Знаете ли какво е да чувате как ключът се завърта в ключалката при всяко ваше дори най-леко помръдване? И да нямаш никога възможност да останеш сам със себе си, независимо колко и да ти е необходимо това?
Той стана и започна да крачи из стаята.