— Но това не е най-страшното. Най-страшното са другите болни. Или си мислите, че ако собствената памет на някой човек му прави номера, то той не разпознава лудостта у другите? Някои от тях са смешни, а други имат привички твърде отвратителни, за да се разказва за тях. И говорят, говорят, говорят. Можете ли да си представите — лежите с пристегнат здраво чаршаф и някаква твар в съседното легло непрестанно повтаря: „Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя…“
— Мистър Хоуг — Рандъл стана и го хвана за рамото. — Мистър Хоуг, овладейте се! Не бива да се държите така.
Хоуг млъкна, изглеждаше смутен. Той погледна единия, после другия и го обзе срам.
— Аз… Аз съжалявам, мисис Рандъл — рече той. — Съвсем се забравих. Днес не съм на себе си. Цялата тази тревога…
— Всичко е наред, мистър Хоуг — каза тя сдържано. Ала отново я обзе предишното отвращение.
— Не всичко е съвсем наред — поправи я Рандъл. — Мисля, че е крайно време да изясним ред въпроси. Случиха се толкова много неща, които не проумявам, а мисля, че на вас се пада, мистър Хоуг, да ми дадете няколко ясни отговора.
Дребното човече, изглежда, искрено недоумяваше.
— Естествено, мистър Рандъл, щом има нещо, на което аз мога да отговоря. Да не би да смятате, че не съм бил откровен с вас?
— Да, разбира се. Първо — кога сте били в болница за душевно болни престъпници?
— Ами, никога не съм бил. Поне аз не мисля, че съм бил някога. Не си спомням да съм бил в такава болница.
— Тогава какви са тези истерични глупости, които бълвате от пет минути насам? Да не би просто така да си ги измисляте?
— О, не! Това… това беше… това се отнасяше за санаториума „Сейнт Джордж“. То няма нищо общо със… с такава болница.
— Санаториумът „Сейнт Джордж“, така ли? И за него ще поговорим. Мистър Хоуг, разкажете ни какво се случи вчера.
— Вчера ли? През деня? Но мистър Рандъл, вие знаете, че аз не мога да ви кажа какво се е случило през деня.
— Според мен можете. Тук се върши някакво проклето мошеничество и вие сте в центъра на цялата работа. Какво ми казахте, когато ме спряхте пред Акми Билдинг?
— Акми Билдинг ли? Нищо не знам за Акми Билдинг. Бил ли съм там?
— Дяволски прав сте — бяхте там и сте ми пробутали някакъв боклук — или да помириша, или да изпия, или нещо друго. Защо?
Хоуг премести поглед от неумолимото лице на Рандъл към лицето на съпругата му. Нейното изражение обаче бе невъзмутимо — разправията изобщо не я вълнуваше. Той се обърна отново към Рандъл.
— Мистър Рандъл, повярвайте ми — не разбирам за какво говорите. Може и да съм бил в Акми Билдинг. Ако съм бил там и съм ви сторил нещо, нямам и представа за това.
Думите му прозвучаха толкова сериозно и бяха така тържествено искрени, че Рандъл се почувствува разколебан в своята собствена правота. И все пак — по дяволите — нали някой го бе водил нататъка? Той промени подхода си.
— Мистър Хоуг, ако вие наистина сте били толкова искрен с мен, колкото твърдите, няма да имате нищо против това, което ще направя сега. — Той извади от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера, отвори я и избърса с носната си кърпа огледалната вътрешна повърхност на капака.
— А сега, мистър Хоуг, ако обичате.
— Какво искате?
— Искам вашите отпечатъци.
Хоуг изглеждаше смутен, преглътна два пъти и каза с нисък глас:
— Откъде-накъде ще ми искате отпечатъци?
— Защо не? Щом нищо не сте направили, това не може да ви навреди, нали така?
— Вие ще ме предадете на полицията.
— Нямам никакво основание. Не разполагам с нищо срещу вас. Дайте да ви взема отпечатъците.
— Не!
Рандъл се изправи, пристъпи към Хоуг и се надвеси към него.
— А как би ви харесало, ако ви натроша и двете ръце? — попита той свирепо.
Хоуг го погледна и се сви, но не протегна ръце за снемане на отпечатъци. Той се сгуши с отвърнато лице и ръце, долепени плътно до гърдите.
Рандъл усети докосване по рамото.
— Стига, Теди. Да се махаме оттук.
Хоуг вдигна поглед.
— Да — рече той дрезгаво. — Махайте се. И не се връщайте.
— Хайде, Теди.
— Ей сегичка. Още не съм свършил, мистър Хоуг!
Хоуг срещна погледа му, сякаш това бе за него неимоверно изпитание.
— Мистър Хоуг, вие на два пъти говорите за санаториума „Сейнт Джордж“ като за ваша стара Alma Mater. Просто исках да знаете, че на мен ми е известно, че никога не е имало такова заведение.
Хоуг отново изглеждаше искрено объркан.
— Съществува! — настоя той. — Нали бях там за… Така поне ми обясниха, че се казва — рече той колебливо.