— Хм! — Рандъл се обърна към вратата. — Хайде, Синтия!
Щом се озоваха сами в асансьора, тя се обърна към него.
— Откъде ти хрумна да се държиш така, Теди?
— Защото — отговори рязко той, — колкото не ми пука от неприятелите, толкова ми става болно, когато мой собствен клиент ми пречи на плановете. Този ни сервира букет от лъжи, затрудни ни работата и ми пробута някакъв жонгльорски номер в Акми Билдинг. Не обичам клиентът да ми прави подобни фокуси. Не са ми притрябвали чак толкова парите му.
— Ех! — въздъхна тя. — Колкото до мене, аз ще съм много щастлива да му ги върнем. Радвам се, че всичко свърши.
— Какво искаш да кажеш с това „да му ги върнем“? Аз няма да му ги върна. Ще си ги спечеля.
Бяха стигнали вече до партера, но Синтия не докосна вратата.
— Теди! Какво искаш да кажеш?
— Той ме нае, за да открия с какво се занимава. Е, по дяволите, аз наистина ще открия — със или без неговото съдействие.
Почака за отговор, но тя мълчеше.
— Е — премина той в отбрана, — за теб не е задължително да се забъркваш в тази каша.
— Щом ти продължаваш, естествено, продължавам и аз. Спомняш ли си какво ми обеща?
— Какво съм ти обещал? — попита той съвсем невинно.
— Знаеш какво.
— Слушай, Син… аз ще трябва да остана и да кисна тук, докато той излезе, и да тръгна след това по петите му. Има вероятност да отиде и цял ден. Той може да реши и да не излиза.
— Добре. Ще чакам с теб.
— Някой трябва да поеме кантората.
— Поеми ти кантората — предложи тя. — Аз ще проследя Хоуг.
— Това е вече смешно. Ти… — Кабината тръгна нагоре. — Опала! На някой му трябва асансьорът. — Той натисна копчето с надпис „Стоп“, после първото, което ги върна на партера. Този път не останаха да чакат вътре — той дръпна решетката и отвори вратата.
До самия вход на жилищния блок се намираше малка зала или по-скоро чакалня. Рандъл я заведе там.
— А сега да уредим този въпрос — започна той.
— Вече е уреден.
— Добре, печелиш. Давай да хвърляме котва.
— Какво ще кажеш за това място тук? Ще можем да седнем, а той изобщо не може да излезе, без да го видим.
— Добре.
След като слязоха, асансьорът веднага бе тръгнал нагоре. Скоро дочуха характерното звучно скърцане, което извести завръщането му на партера.
— Стъпвай на пръсти, малката.
Тя кимна и се отдръпна навътре в залата. Той се настани така, че да може да вижда отражението на вратата на асансьора в някакво декоративно огледало, окачено в залата.
— Хоуг ли е? — попита тя шепнешком.
— Не — отвърна той приглушено, — това е по-едър мъж. Прилича на… — Внезапно млъкна и я сграбчи за китката.
Покрай отворената врата на залата тя видя да преминава забързаната фигура на Джонатан Хоуг. Не обърна поглед в тяхна посока, а тръгна право към главния вход. Едва когато двукрилата врата се затвори, Рандъл поотхлаби пръстите си, впити в китката й.
— Дявол да го вземе, за малко да го изпусна този тип — призна той.
— Какво стана?
— Не знам. Лъжливо огледало. Изкривява образа. Юхуу, малката.
Когато отидоха до входа, жертвата им бе стигнала до тротоара и както и предишния ден вече завиваше наляво.
Рандъл поспря нерешително.
— Мисля, че рискуваме да ни види. Не искам да го изпускаме.
— Не можем ли със същия успех да го следваме с такси? Ако вземе автобус оттам, откъдето се качи вчера, ще ни бъде по-удобно с такси, отколкото, ако опитаме да се качим с него. — Тя не признаваше дори и пред себе си, че се старае да останат по-надалеч от Хоуг.
— Не, той може и да не вземе автобус. Хайде!
Не срещнаха затруднения при преследването му — той вървеше по улицата с бодра, ала не много бърза крачка. Когато стигна до автобусната спирка, където се беше качил предишния ден, той си купи вестник и седна на пейката. Рандъл и Синтия минаха зад гърба му и потърсиха убежище във входа на един магазин.
Когато автобусът пристигна, той, както и преди, се изкачи на втория етаж, те се качиха и останаха долу.
— Май се е отправил точно за там, където отиде и вчера — отбеляза Рандъл. — Днес ще го пипнем, малката.
Тя не отговори.
Когато автобусът наближи спирката до Акми Билдинг, те се приготвиха и зачакаха — Хоуг обаче не слезе. Автобусът потегли рязко и те се озоваха на седалката.
— Какво предполагаш, че крои? — Рандъл кипеше. — Допускаш ли да ни е видял?
— Може и да ни се е измъкнал — предположи Синтия с надежда.
— Как? Като е скочил от тавана на автобуса ли?
— Не съвсем точно, но приблизително така. Ако на светофара е спрял друг автобус редом с нас, той е могъл да се прехвърли на него, като прескочи парапета. Веднъж видях как един човек го направи. Ако прескочиш някъде към опашката, имаш пълната възможност да успееш.