Той се замисли върху това.
— Напълно съм сигурен, че никакъв автобус не е заставал до нас. Въпреки това той би могъл да се прехвърли и на тавана на някой фургон, макар че бог знае как ще успее да се смъкне оттам. — Той започна да нервничи. — Знаеш ли какво, ще отида до стълбата и ще хвърля един поглед.
— За да го срещнеш, като слиза ли? Не ставай дете, Умнико.
Той се поуспокои. Автобусът отмина няколко преки.
— Приближаваме нашата пряка — отбеляза той.
Тя кимна — естествено, че едновременно с него бе забелязала, че наближават пряката в близост до сградата, в която се намираше тяхната кантора. Тя извади пудриерата си и си напудри носа — занимание, към което прибягваше за осми път, откакто се бяха качили в автобуса — огледалцето представляваше удобен перископ, чрез който наблюдаваше слизащите през задната врата пътници.
— Ето го, Теди!
Рандъл незабавно скочи от мястото си и забърза по пътеката между седалките, махайки на кондуктора. Кондукторът, изглежда, се ядоса, но даде сигнал на шофьора да не тръгва.
— Защо не следите спирките? — попита той.
— Извинявай, приятел. Не съм оттука. Хайде, Син.
Техният човек тъкмо влизаше във входа на сградата, подслонила собствената им кантора. Рандъл се спря.
— Тук има нещо съмнително, малката.
— Какво ще предприемем?
— Ще го последваме — реши той.
Те побързаха — Хоуг го нямаше във фоайето. Мидуей Коптън не бе голяма постройка, нито пък впечатляваща — в противен случай не биха могли да станат наематели тук. Сградата имаше само два асансьора. Единият се намираше долу и бе празен, другият, съдейки по светлинното табло, тъкмо бе тръгнал за нагоре.
Рандъл се приближи до отворената кабина, но не влезе.
— Джими — рече той, — колко пътници взе другият асансьор?
— Двама — отвърна момчето от асансьора.
— Сигурен ли си?
— Да. Разправяхме се с Бърт, когато той затвори вратата. Мистър Харисън и друг някакъв образ. Защо?
Рандъл му подаде четвърт долар.
— Нищо особено — отвърна той, забил поглед в пълзящата стрелка на светлинното табло. — До кой етаж се качва мистър Харисън?
— До седмия. — Стрелката тъкмо бе спряла на седем.
— Тръгна. — Стрелката отново се задвижи и като мина бавно покрай осем и девет, спря на десет. Рандъл бутна Синтия в кабината. — Нашият етаж, Джими — отсече той. — И по-живо.
От четвъртия етаж светна сигнал за повикване. Джими посегна към ръчките си. Рандъл го сграбчи за рамото.
— Този път ги прескочи, Джим.
Момчето сви рамене и изпълни молбата.
На десетия етаж коридорът, на който се намираха вратите на асансьорите, бе пуст. Рандъл веднага отбеляза това и се обърна към Синтия.
— Бързо огледай как са нещата в другото крило, Син — рече той и се отправи вдясно по посока на тяхната кантора.
Синтия тръгна без някакво определено лошо предчувствие. Вътрешно тя бе убедена, че щом е дошъл чак дотук, Хоуг сигурно се е отправил към тяхната кантора. Тя обаче бе свикнала, когато вършат нещо, да получава указания от Теди. Щом той бе поискал да се огледа другия коридор, тя, естествено, трябваше да се подчини.
Етажът бе разположен във форма на главно „Н“ — асансьорите се намираха по средата на напречната отсечка. Тя зави наляво, за да отиде в другото крило, след това се огледа — в тази част на коридора нямаше никой. Обърна се и застана с лице към продължението в другата посока — и там нямаше никой. Хрумна й, че е възможно Хоуг да е тръгнал по аварийното стълбище — всъщност то се намираше в посоката, в която тя погледна най-напред — към задната част на сградата, ала навикът й изигра лоша шега. Тя бе свикнала с другото крило, в което бе разположена кантората им. Естествено, че в него за разлика от разположението в това крило, всяко нещо се намираше точно на обратното място.
Тя бе направила три-четири стъпки към дъното на коридора, който гледа към улицата, когато разбра грешката си — отвъд отворения прозорец, разбира се, нямаше аварийно стълбище. Тя леко изохка, раздразнена от собствената си глупост, и се обърна.
Хоуг стоеше точно зад нея.
Тя нададе съвсем непрофесионален писък.
Хоуг разтегли устни в усмивка.
— О, мисис Рандъл!
Тя мълчеше — не можеше да измисли какво да каже. В дамската си чанта имаше осеммилиметров пистолет — изпита неистово желание да го извади и да стреля. На два пъти по времето, когато работеше като примамка в отдела за борба с наркотици, й бе отправяна официална похвала за хладнокръвно поведение в критично положение — сега обаче това хладнокръвие й липсваше.