Той направи крачка към нея.
— Нали искахте да ме видите?
Тя отстъпи една крачка.
— Не! — рече задъхано тя. — Не!
— Аа, искахте, искахте! Очаквахте да ме намерите в кантората си, но аз реших да се срещна с вас тук.
Коридорът беше безлюден — тя не долавяше дори тракане на пишеща машина или гласове от някоя от канцелариите наоколо. Остъклените врати се взираха като слепци. Единствените звуци освен собствените им оскъдни думи, бяха уличните шумове десет етажа надолу — притъпени, далечни и бездушни.
Той се приближи.
— Нали искахте да вземете отпечатъци от пръстите ми? Искахте да ги сверите в картотеката — да откриете разни неща за мен. Вие и вашият натрапчив съпруг.
— Не се доближавайте до мен!
Той продължаваше да се усмихва.
— Хайде, хайде! Искахте отпечатъците ми и ще ги имате. — Той протегна ръце към нея и приближавайки я, разпери пръсти. Тя се дръпна назад от посягащите да я сграбчат ръце. Той вече не изглеждаше дребен — изглеждаше по-висок и по-снажен — по-едър дори от Теди. Сведе поглед към нея.
Петата й се удари в нещо отзад — разбра, че е стигнала до самия край на коридора — до безизходицата. Ръцете му се приближаваха.
— Теди! — изпищя тя. — О, Теди!
Приведен над нея, Теди я пляскаше по лицето.
— Престани! — рече с негодувание тя. — Боли!
Той въздъхна с облекчение.
— Ах, мила — каза той нежно. — Наистина доста ме разтревожи. Вече няколко минути си в безсъзнание.
— Хм.
— Знаеш ли къде те намерих? Там! — той посочи към мястото под отворения прозорец. — Ако не беше паднала отсам, досега да си станала на кайма. Какво се случи? Да не си се надвесила навън и да ти се е завило свят?
— Не го ли хвана?
Той я погледна възхитено.
— Професионалистка докрай! Не, по дяволите, ала за малко да го хвана. Зърнах го в коридора. Поиздебнах да видя какво се кани да прави. Ако не беше изпищяла, щях да го хвана.
— Ако не бях изпищяла ли?
— Разбира се. Той стоеше пред вратата на нашата кантора и очевидно се мъчеше да отвори с шперц ключалката, когато…
— За кого говориш?
Той я погледна учудено.
— Ами за Хоуг, разбира се… Скъпа! Ела на себе си! Нали не се каниш да припадаш отново?
Тя си пое дълбоко въздух.
— Вече съм… — рече мрачно тя — … добре. Щом си тук. Заведи ме в кантората.
— Искаш ли да те нося?
— Не, само ми подай ръка — той й помогна да се изправи и започиства с ръка роклята й.
— Това сега не е важно.
Тя обаче се спря да наплюнчи, уви безуспешно, една дълга бримка върху това, което допреди малко бяха съвсем нови чорапи.
Той отвори вратата на кантората и внимателно я настани в креслото, след това взе мокра хавлиена кърпа, с която избърса лицето й.
— По-добре ли ти е?
— Аз съм добре — физически. Но искам незабавно да разбера нещо. Казваш, че си видял Хоуг да се опитва да се вмъкне в нашата кантора.
— Да. И добре, по дяволите, че имаме специални ключалки.
— И през това време аз съм изпищяла?
— Да, точно така.
Тя забарабани по дръжките на креслото.
— Какво има, Син?
— Нищо. Абсолютно нищо — само това: причината да изпищя бе тази, че Хоуг се опита да ме удуши!
Трябваше му известно време, за да успее да каже дори „Ха!“
— Да, скъпи, разбирам — отвърна тя. — Това е положението и знам, че е абсурдно. Така или иначе той отново ни изигра номер. Ала кълна ти се, че се канеше да ме удуши. Или поне на мен така ми се стори. — Тя му разказа с подробности случилото се. — Какво излиза от всичко това?
— Бих искал да знам — отвърна той, бършейки лицето си. — Бих искал да знам. Ако не беше онази случка в Акми Билдинг, щях да кажа, не ти е прилошало и си припаднала, а когато си дошла на себе си, все още си била замаяна. Сега обаче не знам кой от двама ни е чалнат. Убеден съм, че го видях.
— Възможно е и двамата да сме луди. Може би няма да е зле, ако и двамата отидем да се прегледаме при някой добър психиатър.
— И двамата ли? Могат ли двама души да откачат по един и същи начин? Няма ли да е само единият или само другият?
— Не е задължително. Рядко, но наистина се случва.
— Folie à deux.
— Това пък какво е?
— Заразна лудост. Слабите точки на болните съвпадат и те взаимно се влудяват още повече. — Тя се замисли за случаите, които бе изучавала, и си спомни, че обикновено единият болен играеше водеща роля, а другият се подчиняваше. Тя обаче реши да не повдига сега този въпрос, тъй като имаше свое собствено мнение за това, кой играеше ръководната роля в тяхното семейство, мнение, което държеше в тайна поради причини от областта на семейната политика.