— Може би — рече замислено Рандъл — това, от което се нуждаем, е една хубава продължителна почивка. Вероятно някъде надолу, по залива, където ще можем да се търкаляме на слънце.
— Това — рече тя — във всеки случай е добра идея. Не мога да проумея защо, по дяволите, хората си избират да живеят в такъв мрачен, мръсен и грозен град като Чикаго?
— Колко пари имаме?
— Около осемстотин долара, след като платим сметките и данъците. А налице са и петстотинте долара от Хоуг, ако искаш да прибавиш и тях.
— Според мен ние сме си ги изработили — рече мрачно той. — Слушай! А наистина ли тези пари са налице? Може и това да е някакъв номер.
— Искаш да кажеш, че Хоуг никога не го е имало и че след малко медицинската сестра ще ни донесе нашата вкусна вечеря?
— Ммм — в общи линии това е положението. Стана ли ти ясно?
— Мисля, че да. Почакай малко. — Тя отвори чантичката си, след това дръпна ципа на едно джобче и бръкна в него.
— Тук са. Красиви зелени банкноти. Нека отидем на тази почивка, Теди! Във всеки случай не ми е ясно защо стоим в Чикаго.
— Защото тук си вадим хляба — рече той делово. — Веселба и половина. А това ми напомня, че замаян или не, ще трябва да проверя какви телефонни обаждания има за нас.
Той се пресегна през писалището на Синтия за телефона и погледът му попадна върху лист хартия в пишещата й машина. За миг замълча, а после каза с напрежение в гласа:
— Ела, Син. Погледни това тук.
Тя веднага стана, приближи се и погледна над рамото му. Това, което видя, бе една от техните бланки, подхваната от валяка на машината. На нея имаше напечатан само един ред:
ЛЮБОПИТСТВОТО УБИ КОТКАТА
Тя не каза абсолютно нищо и се помъчи да овладее трепета под лъжичката си.
— Син, ти ли написа това? — попита Рандъл.
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да — тя се пресегна да извади листа от машината. Той я възпря.
— Не го пипай. Отпечатъците.
— Добре. Но аз съм на мнение — рече тя, — че върху листа няма да намериш никакви отпечатъци.
— Може и така да е.
Въпреки това той извади своите принадлежности от най-долното чекмедже на писалището и поръси с прах листа и машината — резултатът и в двата случая бе отрицателен. Липсваха дори отпечатъци от пръстите на Синтия, които да усложнят задачата. В своите канцеларски навици тя бе грижлива като ученичка и при нея бе правило да почиства с четка и избърсва пишещата машина в края на всеки ден.
Докато го наблюдаваше как работи, тя отбеляза:
— По-скоро се оказва, че си го видял като излиза, а не като влиза.
— Хм. Как?
— Отворил е ключалката с шперц, предполагам.
— Не и тази ключалка. Забравяш, малката, че тази ключалка е едно от най-вдъхновените постижения на мистър Йейл.7 Възможно е да я разбиеш, но не и да я отвориш с шперц.
Тя не отговори — нищо не й идваше наум. Той се вгледа навъсено в пишещата машина, сякаш тя би могла да му разкаже какво се е случило, после се изправи, прибра си инструментите и ги постави обратно в определеното за тях чекмедже.
— Цялата работа намирисва — рече той и започна да се разхожда из стаята.
Синтия взе една кърпа от своето писалище и избърса графитния прах от машината, после седна и се загледа в Рандъл. Докато въпросът го терзаеше, тя си сдържаше езика. Имаше угрижен вид, ала не се тревожеше за себе си — нито пък само за него. Тя по-скоро се безпокоеше за тях двамата.
— Син — заговори внезапно той. — На това трябва да се сложи край!
— Чудесно — съгласи се тя. — Да му сложим!
— Как?
— Като отидем на почивка!
Той поклати глава.
— Не мога да избягам от този случай. Трябва да разбера.
Тя въздъхна.
— А аз предпочитам да не разбера. Какво лошо има в това да избягаме от нещо, което е твърде голямо за нас, за да се борим с него.
Той се спря и я погледна.
— Какво те прихваща, Син? Ти никога досега не си била пъзла?
— Не — отговори тя бавно. — Никога не съм била. Но и никога не съм имала причина да бъда. Погледни ме, Теди. Ти знаеш, че аз не съм глезена мацка. Не разчитам на сбиване в ресторанта, ако някой фукльо се опита да ме ухажва. Не пищя при вида на кръв и не се надявам да цензурираш речта си, за да не дразни тя моя нежен слух. А що се отнася до работата — има ли случай да съм те оставила на сухо? Искам да кажа от страх. Има ли такъв случай?
— Няма, по дяволите. Не съм казал такова нещо.
— Това обаче е различен случай. Преди няколко минути в чантата си имах пистолет, но не бях в състояние да го използвам. Не ме питай защо. Просто не можех.