Той изруга колоритно и доста обстоятелствено.
— Как бих искал да съм го видял тогава. Аз щях да използвам моя!
— Щеше ли, Теди? — Като видя изражението му, тя скочи на крака и неочаквано го целуна по върха на носа. — Не искам да кажа, че ще те е страх. Знаеш, че не съм искала да кажа това. Ти си храбър и силен и мисля, че си умен. Но виж, скъпи, вчера той те поведе за носа и те накара да повярваш, че си видял несъществуващи неща. Защо не използва тогава пистолета си?
— Не намерих повод да го използвам.
— Точно това искам да ти кажа. Ти си видял това, което са ти определили да видиш. Как да се бориш, когато не можеш да вярваш на собствените си очи!
— Но, по дяволите, той не може да постъпва така с нас…
— Не може ли? Ето какво може да прави той. — Тя започна да изброява на пръсти. — Той може да бъде на две места едновременно. По едно и също време може да накара теб да видиш едно нещо, а мен — друго — отвън пред Акми Билдинг, спомняш ли си? Той може да те накара да мислиш, че си ходил в служебен апартамент, който не съществува, на етаж, който не съществува. Може да мине през заключена врата и да използва намиращата се вътре пишеща машина. И не оставя отпечатъци. За какво говори всичко това?
Той направи нетърпелив жест.
— За глупости. Или за магия. А аз не вярвам в магии.
— Нито пък аз.
— Тогава — каза той — и двамата сме откачили. — Засмя се, ала смехът му не беше весел.
— Може и така да е. Ако е магия, най-добре ще е да отидем при някой свещеник…
— Казах ти, че не вярвам в магии.
— Това няма значение. Ако е другото, няма да има никаква полза да се стараем да следим мистър Хоуг. Човек с делириум тременс не може да улови змиите, които си въобразява, че вижда, и да ги занесе в зоологическата градина. Той има нужда от лекар… както вероятно и ние двамата.
Рандъл изведнъж застана нащрек.
— Слушай!
— Какво да слушам?
— Ти ми припомни нещо, за което бях забравил — лекаря на Хоуг. Ние изобщо не го потърсихме.
— Ти нали провери? Не си ли спомняш? Оказа се, че изобщо няма такъв лекар.
— Нямам предвид д-р Рено. Думата ми е за д-р Потбъри — този, при когото е отишъл във връзка с веществото под ноктите си.
— Допускаш ли, че наистина е ходил? Според мен това е само брънка от поредицата лъжи, които ни наговори.
— Аз също мисля така. Ние обаче трябва да проверим това му твърдение.
— Обзалагам се с теб, че такъв лекар няма.
— Вероятно си права, но ние трябва да разберем. Подай ми телефонния указател. — Тя му го подаде, той го запрелиства, търсейки на буквата „П“ — Потбъри, Потбъри. Половин колонка с Потбъри, но няма лекар — съобщи той след малко. — Да разгледаме раздела с обществените телефони — понякога лекарите не дават домашните си адреси. — Тя му го подготви и той го разтвори — … Лаборатории… Лекари и хирурзи. Каква върволица са само! Има повече лекари, отколкото кръчми — сигурно половината град боледува през по-голямата част от годината. Ето го: Потбъри П. Т. — лекар-специалист.
— Би могло да е и той — допусна тя.
— Какво чакаме? Да тръгваме!
— Теди!
— Защо не? — попита той отбранително. — Потбъри не е Хоуг…
— Съмнявам се.
— Ха? Какво искаш да кажеш? Да не искаш да кажеш, че и Потбъри е замесен в тази каша?
— Не знам. Просто бих искала да забравя всичко, свързано с нашия мистър Хоуг.
— Но в това няма нищо страшно, красавице. Просто се мятам на колата, изстрелвам се дотам, задавам няколко уместни въпроса на достопочтения лекар и в твоя чест се връщам навреме за обяд.
— Известно ти е, че спряхме колата от движение за престъргване на клапан.
— Добре. Ще взема въздушната железница. Тъкмо за по-бързо.
— Ако държиш да отидеш, трябва и двамата да вземем въздушната железница. Няма да се делим, Теди.
Той започна да хапе устните си.
— Може и да си права. Не знаем къде се намира Хоуг. Щом предпочиташ да…
— Естествено, че предпочитам. Преди малко се отделих от теб само за три минути и виж какво се случи.
— Да, така е. Аз наистина не бих искал да се случи нещо с теб, малката.
Тя не го доизслуша.
— Не става въпрос за мен, а за нас. Ако ни се случи нещо, то поне да е едно и също.
— Добре — рече сериозно той. — Отсега нататъка няма да се делим. Ако искаш, ще се закопчеем с чифт белезници.
— Няма да е необходимо. Аз няма да се отделя от теб.
6
Кабинетът на Потбъри се намираше на юг, зад университета. Релсите на въздушната железница минаваха между познати безкрайни редици от жилищни кооперации. Има неща, които човек обикновено вижда, но те не оставят никаква диря в паметта му. Днес тя се загледа в тези сгради и ги видя през призмата на собственото си мрачно настроение.