Синтия едва се сдържа да не трепне. Тя не участвуваше в разговора, но го следеше внимателно. Доколкото си спомняше, Теди не бе споменал нищо за нокти.
— Защо, докторе? — продължи Рандъл упорито.
— Вие сте твърде глупав млад човек, господине. Позволете да ви кажа следното: ако не научите за този човек нищо повече от това, което вече знаете, няма да добиете представа за дълбините на мръсотията, съществуваща на този свят. В това отношение имате късмет. Много, много по-добре е никога да не го научавате.
Рандъл се поколеба, съзнавайки, че спорът се обръща срещу него. После каза:
— Да допуснем, че сте прав, докторе, но ако Хоуг е толкова опасен, защо тогава не сте го предали на полицията?
— Откъде знаете, че не съм? Аз обаче ще ви отговоря на този въпрос, господине. Не, не съм го предал на полицията по простата причина, че от това няма да има никаква полза. Властите нямат нито разума, нито въображението, за да си представят, че е възможно да съществува това особено зло. Няма закон, който може да го засегне — нито днес, нито в тази епоха.
— Какво искате да кажете с това „нито днес, нито в тази епоха“?
— Нищо. Не го вземайте под внимание. Въпросът е приключен. Когато влизахте, споменахте нещо за съпругата си — като че ли желаеше да се посъветва с мен за нещо.
— За нищо — побърза да каже Синтия. — Нищо особено.
— Само претекст, а? — усмихна се той почти добродушно. — Какво ви има?
— Нищо. Припаднах тази сутрин. Но сега съм добре.
— Хм. Нали не сте бременна? Поне по очите ви не личи. Изглеждате ми съвсем здрава. Като че ли малко анемична. Чист въздух и слънце няма да ви навредят.
Той се отдалечи, отвори един бял шкаф до отсрещната стена и започна да се рови в някакви шишенца. След малко се върна с шише за лекарство, пълно с кехлибаренокафява течност. — Ето, пийте това.
— Какво е то?
— Сироп за усилване. Съдържа достатъчно лудо биле, за да ви накара да го харесате.
Гледайки съпруга си, тя продължаваше да се колебае. Потбъри забеляза това и каза:
— Май не ви се иска да пиете без компания, а? Е, по едно няма да ни навреди. — Той отиде при шкафа и се върна с две аптекарски чашки, едната от които подаде на Рандъл. — Наздраве, да забравим всички неприятни неща! — каза той. — До дъно! — той поднесе чашката към устните си и я гаврътна.
Рандъл отпи, Синтия последва примера му. Не беше чак толкова лошо, помисли си тя. Нещо в него нагарчаше, но уискито, защото това беше уиски, заключи тя — оправяше вкуса. Шише от този сироп за усилване може в действителност да не ти е от голяма полза, но от него ще се почувствуваш по-добре.
Потбъри ги изпрати навън.
— Ако получите друг припадък, мисис Рандъл, елате пак при мен и ще ви направим съвсем обстоен преглед. А през това време не се тревожете за неща, които не зависят от вас.
На връщане те се качиха в последния вагон на влака и успяха да си намерят места, достатъчно отдалечени от другите пътници, за да могат да разговарят спокойно.
— Как схващаш това? — попита той веднага щом седнаха.
Тя сбърчи чело.
— Не ми е много ясно. Той очевидно не обича мистър Хоуг, ала изобщо не спомена защо.
— Хм.
— А ти какво схващаш, Теди?
— Първо, Потбъри познава Хоуг. Второ, Потбъри силно желае ние нищо да не узнаем за Хоуг. Трето, Потбъри мрази Хоуг — и се страхува от него!
— Ха? А откъде разбра това?
Той се усмихна вбесяващо.
— Използвай малките сиви клетки, скъпа моя. Смятам да не си развалям отношенията с Потбъри, но ако той мисли, че може да ме уплаши да не издирвам с какво се занимава Хоуг през свободното си време, той ще е следващият ми обект за размисъл.
Тя мъдро реши да не спори с него точно сега — бяха женени твърде отдавна.
По нейна молба вместо да се върнат в кантората, се прибраха у дома.
— Чувствувам, че не съм в състояние да отида там, Теди. Ако той иска да си играе с пишещата ми машина, нека да си играе!
— Все още ли се чувствуваш замаяна от днешната случка?
— Донякъде.
По-голямата част от следобеда тя прекара в сън. Сиропът за усилване, размишляваше тя, даден й от д-р Потбъри, като че ли изобщо не й бе помогнал — по-скоро от него й се виеше свят и й горчеше в устата.
Рандъл я остави да спи. Няколко минути той се суетеше из апартамента, изправи дъската-мишена и се опита да усъвършенствува хвърлянето изпод рамо, но после, щом се досети, че това може да събуди Синтия, се отказа. Навести я и установи, че тя спокойно си почива. Реши, че като се събуди, може да й се прииска кутия бира — това бе добър предлог да излезе — на него самия му се пиеше бира. Наболяваше го глава, не много, но той изобщо не се чувствуваше бодър, откакто бе напуснал лекарския кабинет. Няколко бири щяха да го оправят.