Свали горнището на пижамата, реши, че ще му отнеме много сили, ако се опита да го изпере сега, сви го на топка и го натика зад клозетната седалка. Не искаше Синтия да види пижамата, преди да му се удаде възможност да й обясни какво се е случило. „Ей, Теди, какво, по дяволите, си направил със себе си?“ „Нищо, малката, абсолютно нищо — просто се сблъсках с един радиатор.“
Това звучеше по-зле, отколкото обичайната приказка, че си се сблъскал с някоя врата.
Все още залиташе — повече отколкото бе предполагал, — едва не заби глава, когато хвърли пижамата, — принуди се да се задържи на крака, като се вкопчи в капака на порцелановото казанче. В ушите му гърмеше, сякаш главата му бе барабан на Армията на спасението. Той се порови из аптечката, намери аспирин и глътна три таблетки, после зачете умислено указанието върху кутията „Амитал“, която Синтия бе купила преди няколко месеца. Никога досега не му се бе налагало да взима подобно лекарство — имаше здрав сън, — но това бе особен случай. Кошмари в две последователни нощи, а сега и разходки насън, от които, по дяволите, едва не си счупи глупавия врат.
Той глътна една капсула, като междувременно си мислеше дали малката не бе права, като казваше, че имат нужда от почивка — чувствуваше се целият смазан.
Беше много трудно да си намери чиста пижама, без да светва лампата в спалнята — той се мушна в леглото, изчака един миг да види дали Синтия ще се размърда, после затвори очи и се помъчи да се отпусне. След няколко минути лекарството започна да действува, гърмежите в ушите му позаглъхнаха и той скоро заспа дълбоко.
7
Събуди го слънцето, блеснало в очите му. Той погледна с едно око будилника върху тоалетната масичка и видя, че минава девет часът — ето защо бързо скочи от леглото. А това, както установи, не бе най-умното, което можеше да направи, тъй като дясната страна силно го заболя. После видя кафявото петно под радиатора и си спомни за своето премеждие.
Предпазливо обърна глава и погледна към жена си. Тя продължаваше да спи спокойно и не показваше ни най-малко желание да се размърда. Това бе добре дошло за него — щеше да е по-хубаво да й разкаже какво се е случило, след като й поднесе портокалов сок. Няма смисъл да плаши малката.
Той нахлузи чехлите си, после се загъна в хавлията, тъй като на раменете му бе студено, а и мускулите го боляха. Вкусът в устата му стана по-търпим, след като си изми зъбите — закуската започна да се превръща в примамлива идея.
Мислите му все кръжаха разсеяно около изминалата нощ, по-скоро докосвайки, отколкото вниквайки в спомените. Тези кошмари, мислеше си той, докато изстискваше портокалите, не бяха съвсем нормални. Може и да не бяха налудничави, а невротични, но определено не бяха съвсем нормални. Трябваше да им се сложи край. Човек не би могъл да работи, ако прекарва нощта в лов на пеперуди дори без да пада и да си чупи врата. Човек би трябвало да се наспи — определено.
Той изпи своята чаша сок, а после занесе другата в спалнята.
— Отворете се, ведри очички — заря! — и понеже тя не се размърда веднага, той запя:
Тя продължаваше да лежи, без да помръдва. Той внимателно остави чашата върху нощното шкафче, седна на ръба на леглото и я повдигна за рамото.
— Събуди се, малката. Преместват пъкъла — два товара вече заминаха.
Тя не помръдна. Рамото й бе студено.
— Син! — изкрещя той. — Син! Син! — Разтърси я силно.
Тя клюмна безжизнено. Той отново я разтърси.
— Син, скъпа… О, господи!
Не след дълго самото сътресение го успокои, изгоряха му бушоните, така да се каже, и с някакво мрачно, тъпо спокойствие той бе готов да направи всичко, което може да се окаже необходимо. Без да знае защо или да го съзнава напълно, бе убеден, че тя е мъртва. Въпреки това се залови да се убеждава с познатите му средства. Не можеше да напипа пулса й — вероятно бе твърде непохватен, рече си той, или може би пулсът бе твърде слаб. През цялото време някакъв хор в най-далечното кътче на съзнанието му крещеше: „Тя е мъртва… мъртва… мъртва — и ти допусна тя да умре!“
Допря ухо до гърдите й. Имаше чувството, че чува сърцето й да бие, но не можеше да бъде сигурен — би могло да са и ударите на неговото собствено сърце. Скоро се отказа и се огледа за някакво малко огледало.
Намери каквото търсеше в чантичката на Синтия — малко огледалце за гримиране. Избърса го грижливо в ръкава на хавлията си и го допря до леко отворените й устни.