Огледалцето слабо се замъгли.
Отдръпна го като замаян, без да посмее да се надява, отново го избърса и пак го допря до устните й. То отново се замъгли — леко, но несъмнено.
Тя бе жива — тя бе жива!
Миг по-късно се учуди защо не може да я види ясно и откри, че лицето му е мокро. Избърса очите си и продължи с изследванията, които трябваше да направи. Сега следваше онзи номер с иглата — ако успееше да намери игла. Намери я в игленика върху тоалетната масичка. Взе я и се върна с нея при леглото, защипа кожа под лакътя, каза шепнешком: „Прощавай, малката!“ и заби иглата. Дупчицата пропусна капка кръв и после веднага се затвори — жива. Искаше му се да намери термометър, но нямаха — и двамата бяха съвсем здрави. Спомни си обаче нещо, което бе чел някъде, нещо за изобретяването на стетоскопа. Навива се лист хартия…
Той намери лист с подходящи размери и го нави на тръбичка широка един инч, която допря направо о кожата, точно над сърцето. Долепи ухо до другия край и се заслуша.
Туп-туп… туп-туп… туп-туп… туп-туп… Слаби, но равномерни и отчетливи. Този път нямаше съмнение — тя бе жива, сърцето й биеше.
Трябваше да седне за малко.
Рандъл си наложи да помисли какво да предприеме. Безспорно да повика лекар. Когато хората се разболяват, се вика лекар. Досега не беше се замислял по този въпрос, защото Син и той просто никога не бяха викали лекар, никога не им се беше налагало. Не можеше да си спомни, откакто бяха женени, някой от тях двамата да е имал повод да го направи.
А може би да позвъни в полицията и да помоли за линейка? Не, ще му изпратят някой полицейски лекар, свикнал повече със счупвания или огнестрелни рани, отколкото със случаи като този. Той искаше най-добрия.
Но кой? Те нямаха семеен лекар. Може би Смайлс — особняк — не става. Или Хартуик — по дяволите, Хартуик вече се занимава само с твърде поверителни операции на светски личности. Той взе телефонния указател.
Потбъри! Той не знаеше нищо за стария дългоноско, но му изглеждаше опитен. Потърси номера в указателя, избра го три пъти погрешно и накрая се обади на телефонистката да го свърже.
— Да, на телефона Потбъри. Какво искате? Говорете, човече!
— Казах, че се обажда Рандъл, Рандъл. Ран-дъл, с „ъ“ накрая. С жена ми идвахме при вас вчера, спомняте ли си? Във връзка с…
— Да, спомням се. И какво има?
— Жена ми е болна.
— Какво й е? Пак ли припадна?
— Не… да. Така е, тя е в безсъзнание. Събуди се в безсъзнание — искам да кажа изобщо не се събуди. И сега лежи в безсъзнание, все едно че е умряла.
— А умряла ли е?
— Мисля, че не, но е ужасно зле, докторе. Страхувам се. Можете ли веднага да дойдете?
Последва кратка пауза, после Потбъри каза кисело:
— Ще дойда.
— О, чудесно! Вижте, а какво трябва да правя, докато пристигнете?
— Не правете нищо. Не я пипайте. Веднага идвам. — Той затвори.
Рандъл остави слушалката и побърза да се върне в спалнята. Състоянието на Синтия бе същото. Понечи да я докосне, спомни си указанията на лекаря и рязко се отдръпна. Но пред погледа му попадна листът хартия, от който бе направил на бърза ръка стетоскоп, и не можа да устои на изкушението да провери предишните си резултати.
Тръбичката предаде едно утешително туп-туп, той я отдръпна и остави на нощното шкафче.
Десетте минути, през които, застанал прав и вперил поглед в нея, не можеше да измисли какво друго да прави, освен да си хапе ноктите, го изнервиха твърде много, за да продължи с това занимание. Той отиде до кухнята и свали от най-горното шкафче бутилка уиски, от която щедро си сипа три пръста във водна чаша. Погледна за миг кехлибарената течност, после я изля в умивалника и се върна в спалнята.
В състоянието й нямаше промяна.
Изведнъж му дойде наум, че не даде на Потбъри адреса. Втурна се към кухнята и грабна слушалката. Овладявайки се, успя да набере вярно номера. Обади се някакво момиче.
— Не, докторът не е в кабинета. Да му предам ли нещо?
— Казвам се Рандъл. Аз…
— О, мистър Рандъл. Докторът тръгна за у вас преди около петнадесет минути. Всеки миг вече трябва да пристигне.
— Но той няма адреса ми.
— Моля? Сигурна съм, че го има — ако го нямаше, досега щеше да ми телефонира.
Той постави слушалката. Беше направо невероятно, но ще даде на Потбъри още три минути и тогава ще потърси някой друг.
Домофонът иззвъня. Стана от креслото си като пиян от бой боксьор полусредна категория.
— Да, моля?
— Тук Потбъри. Вие ли сте, Рандъл?
— Да, да — качете се! — Докато говореше, той натисна копчето за отваряне на входната врата.
Рандъл бе вече отворил вратата и чакаше, когато Потбъри пристигна.