— Заповядайте, докторе. Влезте, влезте!
Потбъри кимна и бързо мина край него.
— Къде е болната?
— Насам — Рандъл нетърпеливо го заведе в спалнята и се надвеси над другата страна на леглото, докато Потбъри разглеждаше жената в безсъзнание.
— Как е тя? Ще се оправи ли? Кажете ми, докторе…
Потбъри се изправи, сумтейки, и каза:
— Ако бъдете любезен да се дръпнете настрани от леглото и да престанете да ме притеснявате, може и това да разберем.
— О, извинете! — Рандъл отстъпи към вратата.
Потбъри извади стетоскопа от чантата си, заслуша се за известно време с непроницаемо изражение на лицето, което Рандъл напразно се опитваше да разгадае, после премести слушалката и отново се заслуша. След малко прибра стетоскопа в чантата и Рандъл нетърпеливо пристъпи.
Потбъри обаче не му обърна внимание. Той повдигна с палец клепача й и разгледа зеницата й, повдигна едната й ръка така, че тя увисна свободно извън леглото, и я почука близо до лакътя, после се изправи и в продължение на няколко минути само я наблюдаваше.
На Рандъл му се прииска да изкрещи.
Потбъри направи още няколко чудати, почти ритуални неща, от тези, които лекарите вършат — на Рандъл му се струваше, че разбира някои от тях, други решително не проумяваше. Най-сетне неочаквано заговори:
— Какво е правила вчера, след като напуснахте кабинета ми?
Рандъл му разказа. Потбъри кимна важно.
— Точно така и очаквах — всичко води началото си от сътресението, което е получила сутринта. И всичко това е по ваша вина, ако смея да се изразя така.
— По моя вина ли, докторе?
— Бяхте предупреден. Не трябваше изобщо да й позволявате да се приближава до такъв човек.
— Но… но… вие ме предупредихте едва след като той я беше вече изплашил.
Това като че ли подразни Потбъри.
— Може и да е така, може и да е така. Струва ми се, споменахте, че някой ви е предупредил преди мен. Във всеки случай трябваше да внимавате повече с една такава твар.
Рандъл изостави въпроса.
— Но как е тя, докторе? Ще оздравее ли? Нали ще оздравее?
— Ще трябва да се грижите за много болна жена, мистър Рандъл.
— Това ми е известно. Но от какво е болна?
— Lethargica gravis, причинена от психическа травма.
— Това сериозно ли е?
— Доста сериозно. Ако се грижите за нея както трябва, мисля, че ще прескочи трапа.
— Нищо не бих пожалил, докторе, нищо. Парите нямат значение. Какво ще правим сега? В болница ли ще я заведем?
Потбъри отхвърли това предложение.
— Няма по-лошо от това за нея. Ако се събуди в непозната обстановка, отново може да изгуби съзнание. Дръжте я тук. Можете ли да уредите работите си така, че лично да бдите над нея?
— Разбира се, че мога.
— Тогава направете така. Стойте при нея денем и нощем. Ако се пробуди, най-благоприятно за нея ще е да се намери в своето легло и да ви види бодърствуващ близо до себе си.
— Няма ли да й е необходима медицинска сестра?
— Не бих казал. За нея сега не са нужни много грижи, освен да бъде постоянно завивана добре. Можете да държите краката й малко по-високо от главата. Поставете по две книги под краката на леглото.
— Незабавно.
— Ако това състояние продължи повече от седмица, ще трябва да се погрижим за инжектиране на глюкоза или нещо подобно. — Потбъри млъкна, затвори чантата си и я взе в ръка. — Позвънете ми, ако има някаква промяна в състоянието й.
— Ще ви позвъня. Аз… — Рандъл внезапно спря — последната реплика на лекаря му напомни за нещо, което бе забравил. — Докторе… как се оправихте дотук?
Потбъри се слиса.
— Какво искате да кажете? Не е никак трудно да се намери тази улица.
— Но аз не ви дадох адреса.
— А? Глупости.
— Наистина. Само няколко минути по-късно осъзнах пропуска си и се обадих повторно в кабинета ви, но вие бяхте вече излязъл.
— Не съм казал, че сте ми го дали днес — рече Потбъри сприхаво. — Вие ми го дадохте вчера.
Рандъл се замисли. Предишния ден той наистина бе показал на Потбъри служебното си удостоверение, но там бе написан само адресът на кантората. Вярно, че както в удостоверението, така и в указателя домашният му телефон фигурираше, но само като нощен служебен телефон, без адрес. Може би Синтия…
Той обаче не можеше да попита Синтия и мисълта за нея прогони от съзнанието му всички дребни грижи.
— Сигурен ли сте, че това е всичко, което трябва да върша, докторе? — попита той неспокойно.
— Сигурен съм. Стойте тук и я наблюдавайте.
— Ще я наблюдавам. Но как само бих искал да имам двойник съвсем за малко — добави той убедително.
— Защо? — попита Потбъри, като си взе ръкавиците и се обърна към вратата.