— Онзи тип Хоуг. Имам да уреждам с него една сметка. Няма значение — ще му лепна някой друг за опашка, докато ми се удаде възможност сам да си разчистя сметките с него.
Потбъри се бе обърнал и го гледаше зловещо.
— Нищо подобно няма да правите. Вашето място е тук.
— Естествено, естествено, аз обаче искам да не го изпускам. Някой близък ден ще го разкъсам на парчета, за да видя какво цъка вътре в него!
— Млади човече — рече Потбъри бавно. — Искам да ми обещаете, че по никакъв повод няма да се занимавате с… с човека, когото споменахте.
Рандъл погледна към леглото.
— Предвид на това, което се случи — рече той яростно, — смятате ли, че ще му позволя да се измъкне безнаказано?
— В името на… Вижте. Аз съм по-възрастен от вас и съм се научил да срещам глупост и тъпота. И все пак — колко време ще е необходимо, за да ви вразумя, че някои неща са твърде опасни, за да се шегува човек с тях. — Той махна с ръка към Синтия. — Как смятате, че мога да поема отговорността за нейното оздравяване, щом настоявате да вършите неща, които могат да доведат до катастрофа?
— Но, чуйте ме, д-р Потбъри! Казах ви, че възнамерявам да следвам вашите указания, отнасящи се до нея. Ала не мога току-тъй да забравя това, което той направи. Ако тя умре… ако тя умре, заклевам се, ще го насека на парчета с ръждива брадва!
Потбъри не отговори веднага. Когато заговори, попита само:
— А ако не умре?
— Ако не умре, най-важната ми работа ще е тук — да се грижа за нея. Но не очаквайте да обещая, че ще забравя Хоуг. Няма да стане — това е окончателно.
Потбъри нахлупи шапката на главата си.
— Ще се задоволим с това и да се надяваме, че тя няма да умре. Но нека ви кажа, млади човече, че вие сте глупак. — С отсечена стъпка той излезе от апартамента.
Приповдигнатото от спречкването с Потбъри настроение на Рандъл спадна само няколко минути след като лекарят си тръгна, и го обзе тъжно униние. Нямаше какво да прави, нищо, което да отклони мислите му от болезнения страх, който изпитваше за Синтия. Направи нужното, за да повдигне мъничко краката на леглото, както го посъветва Потбъри, но изпълнението на такава дребна работа отнема едва няколко минути и след като приключи, той нямаше с какво да се залови.
При повдигането на краката на леглото в началото той бе много предпазлив от страх, че ако разтърси леко леглото, може да я събуди, после осъзна, че най-много от всичко му се искаше именно да я събуди. Въпреки това не можеше да се реши да бъде груб или да вдига шум, за да постигне това — легнала, тя изглеждаше толкова безпомощна.
Той придърпа стол близо до леглото, откъдето можеше да докосва ръката й и да следи отблизо за някаква промяна. Откри, че ако стои неподвижно, без дори да трепва, съзира повдигането и спадането на гърдите й. Това донякъде му вдъхна увереност — дълго време той съзерцава бавното, незабележимо вдишване и много по-рязкото издишване.
Лицето й бе бледо и страшно приличаше на лице на мъртвец, но беше красиво. Сърцето му се свиваше, като я гледаше. Толкова крехка — беше му вярвала така всеотдайно, а сега нищо не можеше да направи за нея. Ако я беше послушал, ако само се беше вслушал в думите й, това нямаше да се случи. Тя се бе страхувала, но направи онова, за което той я бе помолил.
Дори Синовете на Птицата не успяха да я уплашат…
Какво каза? Стегни се, Ед — такова нещо не е имало, — то бе част от кошмара ти. Въпреки всичко, ако подобно нещо се бе случило, тя щеше да постъпи именно така — да застане плътно до него и да го подкрепя, колкото и зле да се развиват нещата.
Оставаше му само тъжното удовлетворение от мисълта, че дори в сънищата си той бе сигурен в нея, сигурен в нейната смелост и преданост. Решителност — по-решителна от повечето мъже. Нали тя навремето изби шишето с киселина от ръцете на онзи смахнат дъртак, който бе заловил в случая в Мидуел. Ако тогава не беше действувала бързо и смело, той сигурно щеше да носи сега тъмни очила и да ходи с куче-водач.
Пооправи завивките и погледна белега на ръката й, който бе получила тогава. Него не беше го засегнала дори капчица от киселината, но беше засегнала нея — все още личеше, винаги щеше да личи. Тя обаче не даваше вид, че това я вълнува.
— Синтия! О, Синтия, скъпа моя!
По едно време той самият вече не можеше да стои повече на едно място. От мускулната настинка след нощното преживяване схванатите крака го боляха жестоко — той се изправи с мъка и се приготви да се пребори с потребностите от първа необходимост. Мисълта за ядене му беше противна, но той знаеше, че трябва да се храни, ако иска да е достатъчно силен, за да доведе докрай бдението и чакането, които неизбежно му предстояха.