Ето защо отговорът му бе чисто по същество:
— Към девет и тридесет сутринта.
— Къде бях в девет и тридесет тази сутрин?
— Не тази сутрин бе, човече, а вчера сутринта.
— Вчера сутринта ли? Но това не е възможно. Не си ли спомняте? Вчера сутринта аз си бях у дома.
— Разбира се, че си спомням, но аз ви видях, като излизахте. Вероятно това не ви беше известно. — Той не беше много логичен — събитията от предишната сутрин го бяха убедили, че на Хоуг му е известно, че те го следят, — ала душевното му състояние не му позволяваше да бъде логичен.
— Но вие не сте могли да ме видите. Освен обичайните ми почивни дни в сряда вчера бе единствената сутрин, за която мога да бъда сигурен къде съм бил. Бях у дома, в моя апартамент. Не съм го напускал докъм един часа, когато отидох в клуба.
— Но това е…
— Почакайте малко, мистър Рандъл, моля ви. Аз съм не по-малко объркан и разстроен от вас, но трябва да ме изслушате. Вие нарушихте моя обичаен ред — спомняте ли си? А моето друго „аз“ не пожела да се прояви. След като си отидохте, аз останах… моето собствено „аз“. Ето защо имах надежди, че най-сетне съм освободен.
— По дяволите вашите надежди. Какво ви дава основание да мислите така?
— Знам, че моите собствени показания нямат никакво значение — рече отстъпчиво Хоуг, — но аз не бях сам. Чистачката дойде веднага, щом си тръгнахте, и остана цялата сутрин.
— Дяволски странно е, че не я видях да се качва.
— Тя работи в сградата — обясни Хоуг. — Съпруга е на портиера — казва се мисис Дженкинс. Искате ли да говорите с нея? Може би ще успея да я намеря и да я доведа на телефона.
— Но… — Рандъл все повече и повече се объркваше и започваше да осъзнава, че изпада в неизгодно положение. Той изобщо не биваше да разисква нещата с Хоуг — трябваше просто да си го остави настрана, докато му се удаде случай да си премери силите с него. Потбъри се оказа прав — Хоуг бе ловък и коварен тип. Алиби, как ли не!
Освен това ставаше все по-нервен и раздразнителен от мисълта, че се беше откъснал за толкова дълго време от спалнята. Хоуг сигурно го беше задържал на телефона най-малко десет минути. Нямаше как да надзърне в спалнята от мястото си до малката масичка.
— Не, не желая да разговарям с нея — рече той грубо. — Вие непрекъснато лъжете, както ви падне! — Той тръшна слушалката на вилката и забърза към спалнята.
Синтия бе в същото състояние, в което я беше оставил — сякаш заспала и сърцераздирателно красива. Тя дишаше — установи той набързо, — дишането й бе леко, но равномерно. Саморъчно направеният стетоскоп го възнагради с мелодичния звук от ударите на сърцето й. Той седна и се загледа в нея, оставяйки мъката да проникне в него като топло и горчиво вино. Не искаше да забравя своята болка — напротив, притискаше я здраво в прегръдките си, научавайки онова, което безброй други бяха научили преди него — че дори и най-дълбоката болка по любимия човек е винаги за предпочитане пред раздялата.
По-късно се размърда, осъзнавайки, че се отпуска и че това може да се окаже в нейна вреда. Първо на първо в къщата трябваше да има храна, трябваше да си наложи да хапне от нея и да не я повърне. Утре, каза си той, ще трябва да се заеме с телефона и да види какво може да се направи, за да не страда работата, докато той отсъствува. Като че Агенция „Нощно дежурство“ е най-подходяща да поеме онази работа, която не търпи отлагане. На тях, общо взето, можеше да се разчита, а беше им вършил и услуги — но това щеше да почака до утре.
А сега… Той позвъни на най-близкия магазин за деликатеси и направи една твърде несвързана поръчка. Упълномощи собственика да прибави и всяко друго нещо, съблазнително на вид, което може да послужи за изхранването на един мъж за ден-два. След това го помоли да намери някого, който иска да припечели половин долар, като достави поръчката в апартамента му.
Щом свърши това, отиде в банята и старателно се избръсна, давайки си ясна сметка за връзката между спретнатия външен вид и човешкия дух. Остави вратата отворена, за да наблюдава леглото. Взе парцал, намокри го и избърса петното под радиатора. Кървавото горнище на пижамата напъха в коша за мръсни дрехи в килера.
Седна и зачака пристигането на поръчката от магазина. През цялото време бе обмислял разговора с Хоуг. Около Хоуг имаше само едно ясно нещо, заключи той, и това бе, че всичко свързано с него, е неясно. Първоначалният му разказ бе, кажи-речи, смахнат, представете си само — да дойде и да предложи висок хонорар, за да го следят. При по-сетнешните събития обаче тази постъпка започна да изглежда напълно основателна. Онази работа например с тринадесетия етаж — по дяволите! Той наистина бе видял този тринадесети етаж, беше стъпвал на него, бе видял Хоуг на работното му място с бижутерски монокъл, затъкнат в окото.