— Мистър Рандъл?
— Да?
— Ъъ, ще имате ли нещо против, ако… Ще ми разрешите ли да я видя?
Рандъл го погледна. Поведението и думите на Хоуг бяха приспали неговите подозрения повече, отколкото той съзнаваше, ала предложението го сепна и го накара да си припомни ясно предупрежденията на Потбъри.
— Предпочитам да не я виждате — рече той студено.
Разочарованието на Хоуг пролича, но той се помъчи да го скрие.
— Естествено. Напълно ви разбирам, господине.
Когато Рандъл се върна, той бе застанал близо до вратата с шапка в ръка.
— Смятам, че ще е най-добре да си тръгна — рече Хоуг. Когато Рандъл не реагира, той добави: — Ако желаете, бих стоял с вас до сутринта.
— Не. Не е необходимо. Лека нощ.
— Лека нощ, мистър Рандъл.
Когато Хоуг си отиде, той се повъртя няколко минути безцелно — лутането му непрекъснато го водеше до леглото на жена му. Забележките на Хоуг относно методите на Потбъри го бяха разтревожили повече, отколкото бе склонен да си признае. На всичко отгоре, като свързваше в известна степен своите подозрения с този човек, Хоуг бе отнел неговата емоционална изкупителна жертва — а това не му помагаше.
Вечеря със студена храна и я поля с бира — отбеляза със задоволство, че не му се повдига. След това довлече един голям стол в спалнята, постави пред него малко столче, взе си резервно одеяло и се приготви да изкара нощта. Нямаше какво да прави, а не му се четеше — опита, но не се получи. От време на време ставаше и си вземаше нова кутия бира от хладилника. Когато бирата свърши, той свали уискито. То като че ли поуспокои нервите му, но друго последствие от него не можа да установи. Не искаше да се напива.
Събуди се внезапно, убеден, че в същия миг Фипс е на огледалото и се кани да отвлече Синтия. Стаята бе тъмна, а сърцето му биеше, сякаш се канеше да пръсне гръдния му кош, докато успее да намери ключа и да се убеди, че не е така, че неговата любима лежи все така восъчно-бледа в леглото.
Преди да се реши да изгаси лампата, се наложи да разгледа голямото огледало и да се убеди, че то наистина отразява стаята, а не служи за прозорец към някое друго, ужасно място. На мъждивите отблясъци от светлините на града той си сипа успокоително питие за своите разклатени нерви.
Стори му се, че долови някакво движение в огледалото, завъртя се бързо и откри, че това е неговото собствено отражение. Отново седна и се опъна, решен да не заспива повторно.
Това пък какво беше?
Втурна се към кухнята да го преследва. Нищо… не успя да открие нищо. Нова вълна от паника го понесе обратно към спалнята — това би могло да е и уловка, за да го отдалечат от леглото й.
Те му се присмиваха, предизвикваха го, опитваха се да го накарат да направи погрешна стъпка. Той знаеше това — дни наред заговорничеха срещу него, стараейки се да разклатят нервите му. Те го наблюдаваха от всяко огледало в къщата, отдръпвайки се бързо назад, когато той се опитваше да ги улови. Синовете на Птицата…
— Птицата е жестока!
Той ли изрече това? Или някой го каза на висок глас? Птицата е жестока. Задъхвайки се, отиде да отвори прозореца на спалнята и погледна навън. Бе все още тъмно, тъмно като в рог. По улиците долу нямаше никой. Откъм езерото прииждаше облак мъгла. Колко ли беше часът? Шест сутринта по часовника на масата. В този затънтен град никога ли не се развиделява?
Синовете на Птицата. Изведнъж се почувствува много коварен — те си мислеха, че е в ръцете им, но той щеше да ги измами, — те не би трябвало да сторят това на него и на Синтия. Щеше да разбие всяко огледало в къщата! Той забърза към кухнята, където в „чекмеджето за всичко“ държеше чук. Взе чука и се върна в спалнята. Първо голямото огледало…
Поколеба се точно когато се канеше да замахне с чука. Това нямаше да се хареса на Синтия — седем години нещастна любов! Той самият не беше суеверен, но… Това нямаше да се хареса на Синтия! Той се обърна към леглото с намерение да й обясни — беше толкова очевидно, — просто натрошават огледалата и така ще се избавят от Синовете на Птицата.
Но се стъписа от нейното застинало изражение.
Досети се за един заобиколен начин. Те имаха нужда от огледало. Но какво е огледалото? Парче стъкло, което отразява. Много добре — ще направи така, че те да не отразяват! Освен това знаеше и как да го направи — в същото онова чекмедже с чука се търкаляха три-четири кутии евтин емайл лак и малка четка — останки от самонадеяната акция по доизкусуряването на мебелите, с която Синтия се бе заела навремето.
Той ги изсипа в малка купа — като ги смеси, от тях се получи около пинта9 гъста боя, достатъчна, помисли си той, за намерението му. Първо атакува голямото огледало, размазвайки емайллака по него с резки небрежни щрихи. Боята се стичаше по китките му и капеше по тоалетната масичка — не беше го грижа. После и другите…