Имаше достатъчно, макар че едва щеше да стигне да боядиса огледалото във всекидневната. Няма значение — то беше последното огледало в къщата — освен, разбира се, огледалцата в чантите и портмонетата на Синтия, но той беше вече решил, че те не влизат в сметката. Твърде малки бяха, за да се вмъкне през тях човек, а и бяха прибрани и скрити от погледа.
Боята бе смесица от малко количество черен и вероятно кутия и половина червен емайллак. Сега целите му ръце бяха омазани с тази боя — имаше вид на главно действуващо лице в убийство с брадва. Нищо — той отри боята, или поне повечето от нея с една хавлиена кърпа и се върна при стола и бутилката.
Нека сега се опитат! Нека сега опитат мръсната си гадна черна магия! Беше им препречил пътя.
Той се приготви да посрещне зората.
Звънът на домофона го вдигна от стола твърде омаломощен, но убеден, че изобщо не е мигвал. Синтия беше, така да се каже, добре. Все още спеше, а това бе най-доброто, на което той се надяваше. Той нави тръбичката си и се успокои от ударите на сърцето й.
Звънецът продължаваше да звъни — или бе зазвънял отново, — не знаеше кое от двете. Вдигна машинално слушалката.
— Тук Потбъри — разнесе се глас. — Какво става? Спите ли? Как е болната?
— Няма промяна, докторе — отвърна той, стремейки се да овладее гласа си.
— Така ли? Добре, отворете ми.
Когато отвори вратата, Потбъри бързо мина покрай него и влезе право при Синтия. Наведе се над нея миг-два, после се изправи.
— Струва ми се, че положението е същото — рече той. — А и не може да се очаква кой знае каква промяна за един-два дни. Кризата може би ще е в сряда — той погледна любопитно Рандъл. — Какво, по дяволите, сте направили? Имате вида на човек, пиянствувал четири дни.
— Нищо — каза Рандъл. — Защо не ми позволихте да я изпратя в болница, докторе?
— Най-голямото зло, което щяхте да й направите.
— Какво знаете за нейното заболяване? Вие дори не я прегледахте. Вие не знаете от какво е болна. Нали?
— Вие луд ли сте? Нали ви казах вчера?
Рандъл поклати глава.
— Само шаблонни приказки. Вие се опитвате да ме будалкате за нея. И аз искам да знам защо.
Потбъри пристъпи към него.
— Вие наистина сте луд, а и пиян — той изгледа любопитно голямото огледало. — Искам да разбера какво става тук. — Той допря пръст до намазания емайллак.
— Не пипайте!
Потбъри се възпря.
— Това за какво е?
Рандъл имаше лукав вид.
— Аз ги надхитрих.
— Кого?
— Синовете на Птицата. Те минават през огледала, но аз им преградих пътя.
Потбъри се втренчи в него.
— Познавам ги аз — каза Рандъл. — Вече няма да ме измамят. Птицата е жестока.
Потбъри закри лице с ръцете си.
Няколко секунди и двамата стояха в пълно мълчание. Толкова време бе необходимо, за да се филтрира през размътения и зашеметен разсъдък на Рандъл една нова идея. Когато тя стигна до съзнанието му, той ритна Потбъри в чатала. Събитията от последвалите няколко секунди бяха твърде объркани. Потбъри не вдигна олелия, но се съпротивляваше. Рандъл дори и не направи опит да се бие честно, а подкрепи своя първи брониран удар с други, по-мръсни.
Когато нещата застанаха по местата си, Потбъри се оказа в банята, а Рандъл, с ключа в джоба си, отвън, в спалнята. Той дишаше тежко, но подобни незначителни повреди като тези, които бе понесъл, почти не го вълнуваха.
Синтия продължаваше да спи.
— Мистър Рандъл, пуснете ме да изляза оттук!
Рандъл се бе върнал при стола си и се мъчеше да измисли как да се измъкне от това затруднение. Той бе вече напълно трезвен и дори не правеше опит да се съветва с бутилката. Мъчеше се да си набие в главата, че наистина е имало Синове на Птицата и че точно сега държи един от тях заключен в банята.
В такъв случай Синтия беше в безсъзнание, защото… бог да им е на помощ! — Синовете бяха откраднали душата й. Дяволи — били са нападнати от дяволи.
Потбъри заудря по вратата.
— Какво означава това, мистър Рандъл? Да не сте си загубили ума? Пуснете ме да изляза оттук!
— Какво ще направите, ако ви пусна? Ще възвърнете ли живота на Синтия?
— Ще направя за нея това, което е по силите на един лекар. Защо постъпихте така?
— Знаете защо. Защо закрихте лицето си?
— Какво искате да кажете? Понечих да кихна, а вие ме ритнахте.
— Може би трябваше да кажа „Наздраве“! Вие сте дявол, Потбъри. Вие сте Син на Птицата!