Последва кратко мълчание.
— Що за глупост е това?
Рандъл се замисли. Може и да беше глупост, може би Потбъри се е канел да кихне. Не! Това бе единственото обяснение, което имаше смисъл. Дяволи, дяволи и черна магия. Стоулс и Фипс, и Потбъри и останалите.
А Хоуг? Това би обяснило нещата — почакай малко, така. Потбъри мразеше Хоуг. Стоулс мразеше Хоуг. Всичките Синове на Птицата мразеха Хоуг. Много добре, дявол или нещо друго той и Хоуг бяха единомишленици.
Потбъри отново заудря вратата, но вече не с юмруци — нанасяше по-тежки и по-редки удари, което означаваше, че блъска с рамо и с цялата тежест на тялото си. Вратата не бе по-здрава, отколкото са обикновено вътрешните врати в един апартамент — очевидно, нямаше да издържи дълго на подобна обработка.
Рандъл затропа откъм своята страна.
— Потбъри! Потбъри! Чувате ли ме?
— Да.
— Знаете ли какво ще направя сега? Ще позвъня на Хоуг и ще го накарам да намине насам. Чувате ли това, Потбъри? Той ще ви убие, Потбъри, той ще ви убие!
Отговор не последва, но скоро тежките удари се подновиха. Рандъл взе револвера си.
— Потбъри! — никакъв отговор. — Потбъри, престанете или ще стрелям. — Ударите дори не намаляха.
На Рандъл внезапно му хрумна нещо.
— Потбъри, в името на Птицата, отдръпнете се от вратата!
Трясъкът спря, сякаш някой отведнъж го преряза. Рандъл се заслуша, а после продължи да се възползва от надмощието си.
— В името на Птицата не докосвайте повече тази врата! Чувате ли ме, Потбъри?
Отговор не последва, мълчанието продължаваше.
Беше рано — Хоуг все още си бе у дома. Той съвсем явно се слиса от несвързаните обяснения на Рандъл, но се съгласи да дойде незабавно или поне да побърза.
Рандъл се върна в спалнята и възобнови двойното си бдение. В лявата си ръка държеше неподвижната и хладна ръка на жена си, а в дясната — револвера, готов, в случай че заклинанието не успее да действува. Ударите обаче не се подновиха — в продължение на няколко минути и в двете помещения цареше мъртва тишина. После Рандъл дочу или така му се стори, леко стържене откъм банята — необясним, злокобен звук.
Не знаеше какво да предприеме, ето защо и нищо не предприе. Стърженето продължи няколко минути и спря. След това пак настъпи тишина.
При вида на револвера Хоуг отстъпи назад.
— Мистър Рандъл!
— Хоуг — обърна се към него Рандъл, — вие дявол ли сте?
— Не ви разбирам.
— Птицата е жестока!
Хоуг не закри лицето си — той само изглеждаше смутен и малко по-угрижен.
— Добре — отсъди Рандъл. — Влизането разрешено! Ако наистина сте дявол, то сте от онези дяволи, които ми допадат. Хайде — заключил съм Потбъри и искам да се изправите насреща му.
— Аз ли? Защо?
— Защото той е дявол. Син на Птицата. А те се страхуват от вас. Хайде! — той бързо заведе Хоуг в спалнята, като продължаваше да говори. — Моята грешка е, че не бях склонен да повярвам в нещо, което ми се случи. Онова не бяха сънища. — Той затропа по вратата на банята с дулото на револвера. — Потбъри! Хоуг е тук. Правете, каквото ви казвам, и може и да излезете жив оттук.
— Какво искате от него? — попита Хоуг неспокойно.
— Нея, разбира се.
— О…
Рандъл затропа отново, после се обърна към Хоуг и прошепна:
— Ако отворя вратата, ще застанете ли лице с лице срещу него? Аз ще бъда плътно до вас.
Хоуг преглътна, погледна Синтия и отговори:
— Разбира се.
— Хайде тогава!
Банята беше празна — тя нямаше прозорец, нито пък друг някакав приемлив изход, но беше очевиден начинът, по който Потбъри се бе измъкнал. Емайллакът бе остърган от повърхността на огледалото с бръснарско ножче.
Те поеха риска за седемте години нещастна любов и счупиха огледалото. Ако знаеше как, Рандъл би се покатерил и би ги подпретнал всичките — но понеже не знаеше, стори му се, че ще е най-умно да затвори дупката.
След това нямаше друго какво да правят. Обсъдиха случилото се над притихналото тяло на съпругата на Рандъл, но нямаше какво да се направи. Те не бяха магьосници. След малко Хоуг отиде във всекидневната, тъй като желаеше да остави Рандъл насаме с мъката му, а същевременно и не желаеше да го изостави напълно. От време на време надникваше при него. Именно при едно такова надникване той забеляза малка черна чанта, наполовина пъхната под леглото, и се досети за предназначението й — лекарска чанта. Влезе и я вдигна от пода.
— Ед — попита той, — да сте виждали това?
— Кое? — Рандъл вдигна мътния си поглед и прочете върху капака надписа с поизтъркани релефни златни букви: