Д-Р ПОТИФАР Т. ПОТБЪРИ
— Ха?
— Сигурно я е забравил.
— Не е имал възможност да я вземе — Рандъл взе чантата от Хоуг и я отвори — стетоскоп, форцепс, щипки, игли и най-различни шишенца в една кутия — обичайните за един лекар принадлежности. Имаше и някаква рецепта.
— Хоуг, погледнете това!
Тази рецепта не може да бъде изпълнена повторно.
МИСИС РАНДЪЛ — ДА СЕ ВЗЕМА СПОРЕД ЛЕКАРСКОТО ПРЕДПИСАНИЕ!
АПТЕКА „БЛАГОВЪЗПИТАНОСТ И ЕВТИНИЯ“
— Дали се е опитвал да я отрови? — предположи Хоуг.
— Едва ли — това е обичайното предупреждение за приспивателните. Искам обаче да видя какво представлява. — Той разклати шишето. Изглеждаше празно. Започна да разчупва восъка.
— Внимателно! — предупреди Хоуг.
— Разбира се.
Докато отваряше шишето, той го държеше доста надалеч от лицето си. После много предпазливо го помириса. От него се разнасяше аромат — неуловим и безкрайно благоуханен.
— Теди? — той се обърна, като изтърва шишето. Това наистина беше Синтия, клепачите й трепкаха. — Не им обещавай нищо, Теди! — Тя въздъхна и очите й отново се затвориха.
— Птицата е жестока! — прошепна тя.
9
— Вашите пристъпи на амнезия са разковничето на цялата тази история — настояваше Рандъл. — Ако знаехме с какво се занимавате през деня, ако знаехме каква ви е професията, щяхме да узнаем защо Синовете на Птицата се стремят с всички сили да ви пипнат. Дори нещо повече — щяхме да знаем как да се борим с тях, защото те очевидно се боят от вас.
Хоуг се обърна към Синтия.
— А вие какво мислите, мисис Рандъл?
— Мисля, че Теди е прав. Ако знаех достатъчно за хипнозата, щяхме да опитаме с нея, но не знам, така че скополаминът е следващата най-добра възможност. Съгласен ли сте да опитаме с него?
— Щом вие намирате за добре, да.
— Подай чантата, Теди — тя скочи от писалището му, където се бе покачила, на пода. Той протегна ръка да я хване.
— Не трябва да се изморяваш, малката — рече недоволно той.
— Глупости, аз съм добре вече.
Бяха се оттеглили в кантората почти веднага щом Синтия се събуди. Честно казано, беше ги страх, но се страхуваха не безразсъдно, а без да падат духом. Апартаментът им се струваше нездравословно място за живеене. В кантората не беше много по-хубаво. Рандъл и Синтия бяха решили да се махнат от града. Отбиването в кантората беше предпоследната им спирка за военно съвещание.
Хоуг не знаеше какво да прави.
— Забравете, че изобщо сте виждали тази чанта — предупреди го Рандъл, докато приготвяше подкожната инжекция. — Тъй като не съм лекар, нито разбирам от упойки, нямам право да върша това. Но понякога има полза. — С памуче, потопено в спирт, натри едно място под лакътя на Хоуг. — Стойте така… готово. — Той заби иглата.
Изчакаха, докато лекарството започне да действува.
— Какво очакваш да постигнеш? — прошепна Рандъл на Синтия.
— И аз не знам. Ако имаме късмет, неговите две „аз“ ще се слеят. Тогава можем да разберем много неща.
Малко по-късно главата на Хоуг клюмна напред — той задиша тежко. Тя пристъпи към него и го разтърси за рамото.
— Мистър Хоуг, чувате ли ме?
— Да.
— Как се казвате?
— Джонатан… Хоуг.
— Къде живеете?
— Гоутам Апартмънтс 602.
— С какво се занимавате?
— Аз… не знам.
— Опитайте да си спомните. Каква е професията ви?
Никакъв отговор. Тя опита пак.
— Хипнотизатор ли сте?
— Не.
— Да не сте… магьосник?
Отговорът се забави малко, но най-сетне дойде.
— Не.
— Какъв сте по професия, Джонатан Хоуг?
Той отвори уста, сякаш се канеше да отговори, после внезапно изправи глава, енергичен и напълно отърсил се от обичайната за лекарството отпадналост.
— Съжалявам, драга моя, но на това трябва да се сложи край — поне засега.
Той се изправи, отиде до прозореца и погледна навън.
— Бездарно — рече той, оглеждайки улицата в двете посоки. — Колко трагично бездарно. — Той като че ли по-скоро говореше на себе си, отколкото на тях. Синтия и Рандъл го погледнаха, после се спогледаха за помощ.
— Кое е бездарно, мистър Хоуг? — попита доста нерешително Синтия. Тя не бе анализирала усещането си, но имаше чувството, че той е друг човек — по-млад и по-енергичен.
— Моля? О, извинете. Аз ви дължа обяснение. Бях принуден да се ъъ, да се отърся от въздействието на лекарството.
— Да се отърсите от лекарството ли?
— Да се отърва от него, да го отхвърля, да не го използвам. Разбирате ли, драга моя, докато вие ме разпитвахте, аз си спомних моята професия. — Той ги погледна весело, но не им обясни нищо повече.