— Да? — после добави: — Да.
Старшият съдружник прекъсна заниманията си — той бе зает с отговорно научно изследване, което обхващаше смъртоносни оръжия, балистика и някои тъмни страни на аеродинамиката — по-точно стараеше се да усъвършенствува своето умение да мята стрели през рамо, като за целта използваше за мишена офсетен портрет на последната светска красавица, забоден с кабърче към дъската за хляб. Една стрела се бе забила в лявото й око — сега се опитваше да уцели и дясното.
— Да — повтори жена му.
— Опитай да кажеш и не — предложи той.
Тя закри слушалката.
— Млъкни и ми подай молив. — Тя се пресегна през цялата маса в нишата и свали от една кукичка стенографски бележник. — Да. Продължавайте.
Поемайки молива, тя изпълни няколко реда с ченгелчетата и завъртулките, които стенографите използват вместо букви.
— Вероятността е твърде малка — рече тя накрая. — По това време мистър Рандъл обикновено отсъствува. Той предпочита да приема клиентите най-вече в работно време. Мистър Крейг ли? Не, сигурна съм, че мистър Крейг не би могъл да ви помогне. Положително. Така ли? Почакайте — ще проверя.
Рандъл опита още веднъж да уцели красавицата, но стрелата се заби в крака на радио-грамофонния шкаф.
— Е?
— На телефона е някакъв образ, който иска обезателно да се види с теб тази вечер. Казва се Хоуг, Джонатан Хоуг. Твърди, че няма физическа възможност да те посети през деня. Не пожела да каже с какво се занимава и съвсем се обърка, когато се опита да обясни.
— Порядъчен човек или фукльо?
— Порядъчен човек.
— Паралия?
— Така изглежда. Парите май не му създават особени грижи. Добре ще е да се заемеш с този случай, Теди — петнадесети април наближава.
— Добре. Прехвърли го насам.
Тя му направи с ръка знак да изчака и отново заговори в слушалката.
— Успях да открия мистър Рандъл. Смятам, че след малко ще може да говори с вас. Изчакайте така, моля.
Като продължаваше да държи слушалката настрани от мъжа си, тя погледна своя часовник, внимателно отброи тридесет секунди и едва тогава рече:
— Свързвам ви с мистър Рандъл. Говорете, мистър Хоуг — и пъхна слушалката в ръката на съпруга си.
— На телефона Едуард Рандъл. Какво има мистър Хоуг?…
— … Вижте какво, мистър Хоуг, мисля, че най-добре ще е да дойдете сутрин. Ние всички сме хора и държим на у почивката си — поне аз държа…
— … Трябва да ви предупредя, мистър Хоуг, че когато слънцето започвала залязва, хонорарът ми се повишава…
— … Е добре — почакайте да помисля. Тъкмо си тръгвах за вкъщи. Всъщност току-що разговарях със съпругата си и тя вече ме очаква. Знаете ги жените. Ако можете обаче да наминете у дома след двадесет минути… да речем в ъъъ осем и седемнадесет бихме могли да поговорим няколко минути. Разбрано — имате ли молив подръка? Ето адреса…
Той постави слушалката.
— Този път каква роля ще изпълнявам? На съпруга, съдружник или секретарка?
— А ти как смяташ? Нали ти разговаря с него?
— Най-добре е на съпруга. Гласът му звучеше прекалено свенливо.
— Добре.
— Ще си облека вечерна рокля. А ти най-добре прибери играчките си от пода, умнико.
— Не е наложително. Това придава на стаята известна ексцентричност.
— А може би ще искаш ситно нарязан тютюн и лула или цигари „Реджи“? — Тя обиколи стаята и изгаси лампите по тавана, като нагласи настолната и стоящата лампа така, че столът, на който посетителят неминуемо щеше да седне, да е добре осветен.
Без да й отговори, той прибра стрелите и дъската за хляб, като междувременно се спря, наплюнчи пръст и разтри мястото, където бе повредил радиошкафа. След това тръсна всичко в кухнята и затвори вратата. От дискретното осветление, при което кухненската ниша не се виждаше вече, стаята изглеждаше уютно красива.
— Драго ми е, господине. Скъпа, това е мистър Хоуг. Мистър Хоуг… мисис Рандъл.
— Приятно ми е, госпожо.
Рандъл му помогна да си свали палтото, като междувременно се убеди, че мистър Хоуг не е въоръжен — или ако е — тогава е открил друго място освен подмишницата или на кръста, където да носи револвера си. Рандъл не бе подозрителен, но бе непоправим песимист.
— Седнете, мистър Хоуг. Цигара?
— Не. Благодаря, не.
Рандъл не каза нищо в отговор. Той седеше и оглеждаше клиента — не нахално, а невинно, но въпреки това задълбочено. Костюмът можеше да е английски, а можеше и да е на фирмата „Брукс Бръдърс“. Но в никакъв случай не на „Харт, Шафнър и Маркс“. Макар и скромна като калугерка вратовръзка от това качество, би трябвало да се нарича копринено шалче за врат. Той мислено повиши хонорара си. Дребното човече нервничеше — не го свърташе на стола. Вероятно женското присъствие. Хубаво — нека поври на бавен огън, а после ще го свали от печката.