— Мила, ти нали не вярваш на всички тези измислици, които той ни наговори?
С очи, от които бликаха сълзи, тя го погледна право в очите и рече:
— А ти? Бъди откровен с мен, Теди.
Той срещна погледа й за миг, после сведе очи и каза:
— О, няма значение. Ще постъпим, както той каза. Влизай в колата!
Когато слязоха от хълма и се отправиха обратно към Уокигън, мъглата, която сякаш бе погълнала града, не се виждаше, нито пък я видяха пак, след като завиха на юг към града. Денят бе ведър и слънчев, както бе започнал от сутринта — въздухът щипеше доста силно, от което изричното разпореждане на Хоуг да държат прозорците плътно затворени, изглеждаше твърде разумно.
Поеха на юг покрай езерото, по близката детелина с намерение да продължат на юг, докато се отдалечат достатъчно от града. Движението стана натоварено — малко повече отколкото сутринта, когато тръгваха. Рандъл бе принуден да насочи вниманието си към волана. На никой от двамата не му се говореше и това им послужи за оправдание.
Бяха отминали детелината, когато Рандъл заговори:
— Синтия…
— Да.
— Трябва да съобщим някому. Ще помоля следващия полицай, когото видим, да се обади в участъка на Уокигън.
— Теди!
— Не се тревожи! Така ще извъртя работата, че ще ги накарам да разследват, без обаче да ни заподозрат. Старият номер „увъртане и пак увъртане“ — нали знаеш?
Беше й известно, че изобретателските му способности са достатъчно богати, за да се справи с подобна работа — тя повече не възрази. След няколко преки Рандъл видя патрулиращ полицай, застанал на тротоара, който се приличаше на слънце и наблюдаваше как няколко момчета играят бейзбол. Спря колата до тротоара редом с него.
— Свали стъклото, Синтия.
Тя се подчини, после пое рязко въздух и едва не изпищя. Той не изкрещя, но му се прииска да изкрещи.
Навън през отворения прозорец не се виждаше никакво слънце, никакъв полицай и никакви деца — нищо. Нищо освен сива и безформена мъгла, пулсираща лениво като току-що появил се живот. През прозореца не се виждаше нищо от града не защото мъглата беше толкова гъста, а защото беше… като вакуум. От нея не долиташе никакъв звук, нито се долавяше някакво движение.
Мъглата се сля с рамката на прозореца и започна да се промъква навътре. Рандъл изкрещя:
— Вдигни стъклото! — тя се опита да се подчини, но ръцете й се оказаха безсилни. Той се пресегна през нея и сам го вдигна, като затегна ръчката докрай.
Огряната от слънцето картина бе възстановена — те видяха през прозореца патрулиращия полицай, буйната игра, тротоара и града в дъното. Синтия постави ръка на рамото му.
— Карай нататъка, Теди!
— Почакай малко! — рече той напрегнато и се обърна към прозореца откъм неговата страна. Много предпазливо открехна стъклото — съвсем мъничко, по-малко от инч.
Това бе достатъчно. Безформената сива мъгла отново се появи — градското улично движение и слънчевата улица се виждаха ясно през предното стъкло, през процепа — нищо.
— Карай нататъка, Теди, моля те!
Нямаше нужда да го подтиква, колата вече летеше напред.
Къщата им не е точно на самия залив, ала морето се вижда от върха на близкия хълм. Селцето, в което ходят на покупки, има само осемстотин жители, но това като че ли ги задоволява. Във всеки случай те не се интересуват много от друга компания освен от своята собствена. А от нея имат в изобилие. Когато той отива до зеленчуковата градинка или на полето, тя го придружава, вземайки със себе си такава ръчна работа, каквато би могла да носи и да работи в скута си. Ако ходят в града, те винаги са заедно — ръка за ръка.
Той има брада, но не толкова от чудатост, колкото от необходимост, защото в цялата къща няма нито едно огледало. Те обаче наистина имат една чудатост, заради която във всяко общество биха ги смятали за особняци, ако някой узнае за нея, ала тя е от такова естество, че никой не би могъл да научи.
Когато нощем си лягат, преди да загаси лампата, той щраква чифт белезници около една от своите и една от нейните китки.