— Не би трябвало да ви смущава присъствието на мисис Рандъл — каза той след малко. — Аз нямам тайни от нея.
— О… о, да. Да, наистина. — Без да става, той се поклони нагоре от кръста. — Щастлив съм, че присъствува и мисис Рандъл. — Той обаче не продължи, за да обясни по каква работа е дошъл.
— Е, мистър Хоуг — добави Рандъл след малко, — вие поискахте да се посъветвате с мен по някакъв въпрос, нали така?
— Ъъ, да.
— Тогава може би ще е най-добре да ми разкажете за него.
— Да, разбира се. Та… така да се каже… мистър Рандъл, цялата история е нелепа.
— Повечето истории са такива. Но хайде, разказвайте. Неприятности с жена ли? Или някой ви е изпращал заплашителни писма?
— О, не! Не би имало нищо по-лесно от това. Аз обаче се страхувам.
— От какво?
— Не знам — отговори припряно Хоуг и си пое леко дъх. — Искам вие да откриете.
— Почакайте, мистър Хоуг — каза Рандъл. — Вместо да се оправя историята, май повече се обърква. Казвате, че се страхувате и искате аз да открия от какво се страхувате. Вижте, аз не съм психоаналитик. Аз съм детектив. Има ли нещо в цялата тази ваша история, което може да се свърши от детектив?
Хоуг изглеждаше нещастен и изведнъж изтърси:
— Искам да разберете с какво се занимавам през деня.
Рандъл го изгледа и бавно рече:
— Искате аз да разбера с какво вие се занимавате през деня?
— Да, точно така.
— Хммм. Няма ли да е по-лесно вие да ми кажете с какво се занимавате?
— О, не мога.
— Защо?
— Самият аз не знам.
Рандъл вече започна да се дразни.
— Мистър Хоуг — рече той, — обикновено вземам двойно за игра на гатанки. Ако не ми кажете с какво се занимавате през деня, това мисля ще говори за липса на доверие у мен, което наистина доста ще ме затрудни да ви помогна. Дайте да се изясним — с какво се занимавате през деня и какво общо има това със случая? Какъв е всъщност случаят?
Мистър Хоуг се изправи.
— Би трябвало да се досетя, че няма да успея да ви обясня — рече той с нещастен вид, по-скоро на себе си, отколкото на Рандъл. — Извинете за безпокойството. Аз…
— Минутка, мистър Хоуг! — Синтия Крейг-Рандъл се обади за първи път. — Струва ми се, че и двамата не се разбрахте правилно. Искате да кажете, дано не греша, че вие наистина и буквално не знаете с какво се занимавате през деня, нали така?
— Да — каза той признателно. — Да, точно така.
— И искате ние да разберем с какво се занимавате? Да ви проследим, да открием къде ходите и да ви кажем какво сте правили.
Хоуг закима утвърдително.
— Именно това се опитвах да обясня.
Рандъл премести поглед от Хоуг към съпругата си и от нея към Хоуг.
— Да изясним нещата — рече той бавно. — Вие наистина не знаете с какво се занимавате през деня и искате от мен да открия това. От колко време сте така?
— Аз… Аз не знам.
— А какво знаете тогава?
С подсказване Хоуг успя да разкаже историята си. Единствените му спомени датираха едва от около пет години и бяха свързани със санаториума „Сейнт Джордж“ в Дюбък. Неизлечима амнезия — тя вече не го измъчваше и той гледаше на себе си като на напълно възстановен. Когато бе изписан, хората от болничната управа му бяха намерили работа.
— Каква работа?
Той не знаеше. Вероятно същата работа, която все още вършеше, сегашната му професия. Когато напусна санаториума, го бяха посъветвали настоятелно никога да не се тревожи за работата си и никога, дори и в мислите си, да не взема работа за вкъщи.
— Вижте — обясни Хоуг, — те разработват теорията, че амнезията е резултат от преумора и грижи. Спомням си как д-р Рено ме убеждаваше, че изобщо не бива да говоря за работа и никога да не мисля за работата си през деня. Когато вечер се прибирам у дома, трябва да забравя нещата от този род и да се занимавам само с приятни неща. И аз се постарах да правя именно това.
— Хм. Изглежда сте успели, и то дотолкова, че чак не е за вярване. Кажете, използваха ли хипноза при лечението ви?
— Нямам никаква представа.
— Сигурно са използвали. Ти как смяташ, Син? Дали е възможно?
— Възможно е — кимна съпругата му. — Постпсихоза. Пет години след лечението той, колкото и да се мъчи, не би могъл изобщо да се сети за работата си след работно време. Това обаче ми се струва много стара терапия.
Рандъл бе доволен. Тя се занимаваше с психологичните въпроси. Дали вземаше отговорите от нейното твърде продължително следване или направо от подсъзнанието си, той нито знаеше, нито искаше да знае. Важното е работата да върви.