Джо Абъркромби
Неприятната страна на мира
Ерата на безумието #2
Част IV
„В мирни условия войнственият човек напада сам себе си.“
Несправедливостите на света
— Надявам се, че никой няма против засега да сваля това нещо? — Орсо захвърли короната си. Златото проблесна под един прашен пролетен лъч, докато короната се завъртя в кръг. — Тази проклетия ми протри главата.
Той разтри болезнените места, които диадемата беше оставила над слепоочията му. В това се криеше някаква метафора — тежестта на властта и на короната. Но членовете на неговият Висш съвет без съмнение вече бяха чували всичко това и преди.
В мига, в който той седна, те дръпнаха столовете си, трепнаха от болка, когато старите им гърбове се превиха, изсумтяха, щом старите им задници се наместиха върху твърдото дърво, и замърмориха под нос, докато изпъваха старите си колене под несигурно клатещите се купчини с документи върху масата.
— Къде е главният инспектор? — попита някой и кимна към един празен стол.
— Проблеми с пикочния мехур.
Последва хор от пъшкания.
— Мъжът може да спечели хиляди битки. — Лорд маршал Бринт повъртя женския пръстен върху средния си пръст и се вторачи в празното пространство, сякаш беше видял там вражеска армия. — Но накрая не може да победи собствения си пикочен мехур.
Тъй като беше по-млад от всички останали в стаята с трийсетина години, Орсо нареждаше пикочния мехур сред най-малко интересните си органи.
— Преди да започнем, трябва да обсъдим един въпрос — обяви той.
Всички погледи се насочиха към него. Единственото изключение беше Баяз, който седеше в другия край на масата. Легендарният магьосник продължаваше да гледа през прозореца към дворцовите градини, които тъкмо започваха да разцъфват.
— Решил съм да направя една голяма обиколка на Съюза. — Орсо положи всички усилия гласът му да прозвучи авторитетно, дори царствено. — Да посетя всяка провинция, всеки голям град. Кога за последен път някой монарх е посещавал Старикланд? Баща ми някога ходил ли е там?
Архилектор Глокта направи гримаса, която разкриви лицето му дори повече от обичайното.
— Беше решено, че Старикланд не е безопасен, Ваше Величество.
— Старикланд винаги е бил печално известен като неспокойно място. — Лорд канцлер Городетс разсеяно приглаждаше дългата си брада, докато не щръкна във всички посоки, и после я приглаждаше отново. — А сега повече от всякога.
— Но аз трябва да изградя връзка с хората. — Орсо удари по масата, за да придаде тежест на думите си. Това място тук се нуждаеше от някаква емоция. Всичко в Бялата зала беше изпълнено със студена, суха и безчувствена пресметливост. — Да им покажа, че всички ние сме част от едно и също голямо начинание, от едно и също семейство. Предполага се, че това е Съюз, нали? Тогава трябва да се обединим, мамка му.
Орсо никога не беше искал да бъде крал. Доставяше му по-малко удоволствие дори от това да бъде престолонаследник, ако подобно нещо изобщо бе възможно. Но сега, след като вече беше крал, бе твърдо решен да използва това, за да направи нещо добро.
— Прекрасна идея, Ваше Величество. — Лорд шамбелан Хоф тропна по масата в знак на вяло одобрение.
— Прекрасна идея — като ехо повтори върховният съдия Брукел, който говореше отсечено като кълвач, а и носът му доста наподобяваше клюн.
— Благородни намерения, изразени по подходящ начин — съгласи се Городетс, макар в очите му да не се четеше същото одобрение.
Един от старците започна припряно да преглежда някакви документи, а друг се намръщи над чашата си с вино, сякаш в нея имаше нещо умряло. Городетс все още поглаждаше брадата си, но сега изглеждаше така, сякаш току-що беше вкусил пикня.
— Но? — Орсо беше разбрал, че във Висшия съвет винаги има поне едно „но“.
— Но… — Хоф хвърли поглед на Баяз, който му даде позволението си със съвсем леко кимване — може би е най-добре да изчакаме по-благоприятен момент. По-спокойни времена. Тук има толкова много предизвикателства, които се нуждаят от вниманието на Ваше Величество.
— Много предизвикателства — изпухтя тежко върховният съдия.
Орсо издаде нещо средно между ръмжене и въздишка. Баща му винаги беше презирал Бялата зала с нейните твърди, голи столове. Презирал бе упоритите, строги мъже, които седяха върху тях. Беше предупредил Орсо, че във Висшия съвет никога не бе свършено нищо полезно. Но ако не тук, то къде? В тази тясна, задушна и скучна малка стая беше съсредоточена цялата власт.