— Няма причина да се опасявате, господарю Кърнсбик. — Орсо го потупа по рамото като стар приятел. — Не мисля, че щях да съм ви от голяма помощ с техническите подробности.
Смехът на известния механик прозвуча механично.
— Сигурен съм, че познавате нашия спонсор — лейди Савин дан Глокта.
Очите им се срещнаха само за миг. Но той беше достатъчен.
Тя си спомни как я гледаше някога Орсо. Спомни си онзи палав блясък в очите му, сякаш двамата играеха игра, за която никой друг не знаеше. Преди да научи, че имат един и същи баща, когато той все още беше престолонаследник и нейната преценка бе считана за безупречна. Сега погледът му беше равнодушен, безжизнен и лишен от чувства. Сякаш беше опечален, дошъл на погребението на някого, когото почти не е познавал.
Бе поискал тя да се омъжи за него. Да бъде неговата кралица. И тя не искаше нищо повече от това да каже „да“. Беше я обичал и тя го бе обичала.
Очите им се срещнаха само за миг. Но тя не би могла да понесе повече от това.
Направи най-дълбокия реверанс, на който бе способна. Искаше ѝ се да продължава да се снишава надолу, докато покритият с плочки под не я погълне.
— Ваше Величество…
— Лейди Селест! — чу тя да казва Орсо, токовете му тракнаха остро, когато се извърна настрани. — Може би някой ще може да ме разведе наоколо?
— За мен ще бъде чест, Ваше Величество. — За ушите на Савин звънливият победоносен смях на Селест дан Хюген беше болезнен, сякаш я бяха попарили с вряла вода.
Едва ли някой в цялото фоайе беше пропуснал тази обида. Дори и да я беше съборил на земята и после стъпил върху гърлото ѝ, Орсо едва ли би могъл да ѝ нанесе по-голяма вреда. Всички започнаха да си шепнат, когато тя се изправи. Обект на презрението на краля на приема, организиран от самата нея.
Тя тръгна към вратите, през тълпата от плуващи лица, залепила усмивка на пламналите си страни и препъвайки се, слезе надолу по стълбите към потъналата в сумрак улица.
Стомахът ѝ се сви. Тя дръпна яката си, но беше по-вероятно да разкъса с нокти стената на някой затвор, отколкото да разхлаби този троен шев.
— Лейди Савин? — чу тя разтревожения глас на Зури.
Тя зави с несигурни крачки зад ъгъла на театъра и потъна в мрака на една уличка, безпомощно се преви на две, повърна и опръска стената. Миризмата на повръщано я накара да си спомни за Валбек. Всичко я караше да мисли за Валбек.
— Дори и собственият ми стомах ме предаде. — Изправи се и забърса парещия сопол от носа си.
Една ивица светлина премина през тъмното лице на Зури и накара едното ѝ око да проблесне.
— Кога беше последната ти менструация? — тихо попита тя.
Савин се изправи за момент и си пое дъх на пресекулки.
После отчаяно сви рамене.
— Точно преди посещението на Лео дан Брок в Адуа. Кой би си помислил, че тази ежемесечна агония ще ми липсва?
Може би неравномерното ѝ дишане трябваше да се превърне в сподавени ридания и тя трябваше да се отпусне в прегръдките на Зури и да заплаче за това в каква пълна развалина се беше превърнала. Старият глупак Кърнсбик имаше основания да се тревожи. Бе преценила нещата погрешно и това беше резултатът.
Но вместо да се разридае, тя започна да се кикоти.
— Повръщам във воняща на пикня уличка, облечена в рокля, която струва петстотин марки, и съм заченала копеле — каза тя. — Направо съм смешна.
Смехът ѝ утихна. Тя се облегна на стената и се отърва от киселия вкус по езика, като го отърка и изчисти в зъбите си.
— Колкото по-високо се изкачваш, от толкова по-високо ще трябва да паднеш и толкова по-голямо ще е представлението, като се удариш в земята. Каква прекрасна драма, а? И останалите дори не трябва да си плащат за билет. — Тя стисна юмруци. — Всички смятат, че съм победена. Но ако си мислят, че ще се дам без битка, трябва да…
Преви се и повърна отново. Този път само стомашни киселини. Повръщаше и се смееше едновременно. Изплю се и избърса лице с опакото на ръкавицата си. Ръката ѝ пак трепереше.
— Успокой се — промърмори тя на себе си и стисна юмруци. — Успокой се, шибанячке такава!
— Ще накарам Рабик да докара каретата. — Зури изглеждаше разтревожена. А тя никога не изглеждаше разтревожена. — Трябва да те закараме у дома.
— О, я стига, нощта е млада. — Савин изрови кутийката за поредната щипка перлен прашец. Само докато се справи с трудностите. Само за да тръгнат нещата в правилната посока. Тя се отправи към улицата. — Имам намерение да погледам как работи господарят Брод.