— Май ще започна да те харесвам.
— Такава съм си аз, хората ме харесват. Известна съм с това. Наричат ме Милата Риккъ.
— Кой те нарича така.
— Просто така ми казват хората.
— Би ли желала милейди Дългото око да осъществи видението си наяве? — Изърн изтупа праха от трона на Скарлинг, който стоеше върху подиума под светлината на големите прозорци и беше излъскан от задниците на великите мъже от недалечното минало.
— Предполагам, че все някой трябва да седне в него — отвърна Риккъ. — А аз изминах целия този път, и то в не особено хубаво време.
И тя се завъртя и се стовари върху трона. Размърда се на едната страна, после на другата.
— Е? — попита Тръпката.
— Малко е твърд за задника.
— Във видението ти имаше ли възглавница? — попита Изърн. — Може да помислиш да си намериш такава, ако планираш да седиш там дълго.
— Планираш ли да седиш там дълго? — Гвоздея проточи врат напред и се почеса по шията.
Риккъ вдигна поглед към Тръпката. Той повдигна вежди. Погледна и към Изърн. Тя също повдигна своите.
— Ами — отвърна тя и шумно се изхрачи отново — предполагам, че никое от децата на Крамок-и-Файл няма да възрази срещу добре обмисленото ми мнение, че… — Тя направи необичайно дълга пауза, преди да продължи: — Можехме да се справим и по-зле.
— Благодаря за решителната подкрепа — натърти Риккъ.
— Нали знаеш, че ще се върнат — напомни ѝ Гвоздея. — Стаур и всичките му воини. — И той посочи с палец назад към вратата, сякаш очакваше да се струпат там всеки момент.
— Някои ще се върнат — съгласи се Риккъ. — Но ако крал Орсо е обърнал някакво внимание на писмото, което му изпратих, битката ще е много по-трудна, отколкото очакват. Така че Стаур ще се върне с много по-малко воини, отколкото очаквате. Ако изобщо се върне.
Гвоздея я зяпна с леко отворена уста.
— Прекарах една година в Остенхорм — обясни тя — с жена, която наричат гувернантка.
— Каква е тя? Някаква вещица ли?
— Особено досаден вид вещица. Но ако трябва да съм честна, се оказва, че има някаква полза от това да се научиш да пишеш.
— Значи… — Гвоздея присви очи и започна да изброява на пръсти: — Обеща на Младия лъв, че ще тръгнеш заедно с него, и не само че не го направи, но и открадна земите на съюзника му и предупреди враговете му, че идва.
Риккъ проточи врат и се почеса по шията, така както беше сторил той преди малко.
— Така като го казваш, звучи малко подло. Но когато забиеш нож в гърба на някого, е най-добре да го намушкаш още няколко пъти, не мислиш ли? Да се увериш, че си свършил работата докрай.
— Ето това е моето момиче — изсумтя Тръпката.
— Значи в крайна сметка е слушала внимателно — съгласи се Изърн и се протегна, стъпила на пръсти.
Гвоздея се засмя тихо и невярващо и я погледна с нещо, доближаващо се до възхищение.
— Май наистина ще започна да те харесвам — повтори той и свали черната кожа, която носеше на раменете си. — Не каза ли нещо за възглавница?
— Какви добри маниери — възхити се Риккъ и се надигна, за да може той да пъхне кожата под нея, после се намести отново на стола.
— По-добре не се увличай — предупреди я Тръпката и побутна с кокалче увисналия клепач на металното си око. — Калдер Черния е все още някъде там, отвън.
Изърн кимна:
— Нали знаеш колко много усилия е положил, за да качи сина си на този трон? Няма да се зарадва много, че си настанила кльощавия си задник на неговото място.
— Само ще чака мига, в който ще стъпиш накриво.
— Освен това има приятели навсякъде — добави Гвоздея, — които са му задължени. Крал Орсо няма да ни отърве от него каквито и писма да му пишеш.
— Няма — съгласи се Риккъ. — С Калдер Черния ще трябва да се справим сами. И за разлика от сина си, той е човек, който сам е заслужил името си.
— Заслужил го е с хитрост, коварство и безпощадност — добави Изърн. — Все качества, които луната обича.
Тръпката погледна трона на Скарлинг.
— Проблемът, когато си силен и умен мъж с покрито с лоша слава име, е, че хората винаги са добре подготвени, когато се изправят срещу теб — отбеляза той, а в края на краищата беше човек, който знаеше за какво говори.
— Понякога ми се иска хората никога да не бяха чували за мен — кимна със съчувствие Гвоздея. — Когато изглеждаш дребен и глупав и нямаш име, е… точно тогава ти се откриват възможности.
— Хъм. — Риккъ почука с нокът по подлакътника на трона на Скарлинг. Започна да чопли избледнелите слоеве боя, която владетелите преди нея бяха чоплили в продължение на векове. Доколкото знаеше, самият Скарлинг Качулатия го беше правил. — Няма по-голяма сила от това да изглеждаш слаб, а?