— За какво се замисли? — попита Тръпката.
— За това какво би казал баща ми, след като преодолее шока да ме види тук. — Риккъ вдигна поглед. — Няма нищо специално в това да седнеш на този трон. Номерът е как да останеш на него.
Новата жътва
Донякъде беше изненадващо да чуе, че птиците все още пеят.
Да види, че слънцето все още изгрява и вятърът все още духа. Но животът продължаваше.
Орсо пое дълбоко дъх и усети слабия, противен мирис на битката във въздуха.
— Животът винаги продължава — промърмори той.
Обаче не за всеки. Навсякъде имаше мъртъвци. Пръснати по-нарядко на север, после струпани на големи групи — почти купчини — там, където битката е била най-ожесточена. Вероятно мъжете бяха почувствали нужда да допълзят до други човешки същества, докато все още са дишали. Може би дори мъртъвците обичат компанията.
Събирачите на трупове се трудеха още отпреди да се съмне. Цели групи влачеха телата на ръка, с носилки или с каруци и ги струпваха на подредени купчини в краищата на нивите. Там, превърнати насила в гробокопачи, пленници копаеха усилено с кирки и лопати дупки, достатъчно големи, за да поберат всички. Междувременно сякаш от нищото се бяха появили мухи, гарвани и мародери, които се суетяха сред обилната жътва от тела, докато все още имаше какво да вземат от тях.
Унищожаването на човешки същества, превърнато в индустрия от безпристрастните мащаби на новата епоха.
— Всичките тези усилия, цялата тази изобретателност и смелост, посветени на какво? — попита Орсо. — Трупове.
— Наистина са малко нещата, които изглеждат толкова привлекателни, преди да се случат, и толкова противни след това, колкото една битка — съгласи се замислено Пайк.
Пожарите в Стофенбек бяха угаснали, но от овъглените отломки все още се носеше дим, който цапаше бледото небе. Живописният градски площад беше в развалини. От няколко от хубавите му, стари къщи бяха останали само овъглени скелети. Покритият пазар беше разрушен и останал без покрив, а часовниковата кула беше така обезобразена от гюлетата, че не можеше да бъде възстановена. Вече нямаше ярки знамена, които да се веят в чест на посещението на Орсо.
Ръкстед погледна намръщено към скалите, където оръдията от вчерашния ден все още стърчаха от хълма като зъбците на желязна корона.
— Светът се променя, това е напълно сигурно. Сега един мъж може да поднесе искра към малко барут и да отнесе крайника на друг на хиляда разкрача разстояние. Имаше време, когато поне трябваше да погледнеш противника си в очите.
— И това е било по-добре? — попита Вик.
— За победите винаги се е плащала цена — спокойно се намеси Сулфур. — Когато господарят ми се върне от пътуването си на запад, не се съмнявам, че ще бъде доволен от крайния резултат.
— Чудесно — промърмори Орсо. — Организирах такова масово убийство, че дори Първият магус да е доволен. — Едва успяваше да обхване с поглед цялата касапница. Погледна в едната посока, после бавно плъзна очи в опит да обхване всичко. — Как мислите, колко души са загинали тук?
— Стотици — прошепна Хоф с широко отворени очи.
— Може би хиляди — предположи равнодушно Пайк. — Но повечето са от страната на бунтовниците.
Това не донесе особена утеха на Орсо. Повечето от бунтовниците също бяха граждани на Съюза. Негови поданици. Бяха се сражавали храбро и предано за добри каузи. Но това, че си на правилната страна, не ти помага особено по време на война. Определено по-малко от това да имаш късмет. Ако кавалерията не беше дошла навреме, можеше Лео дан Брок да е този, който поклаща глава, докато гледа касапницата. Само дето Орсо се съмняваше, че Младия лъв би имал достатъчно въображение за нещо подобно.
— Дали наистина си заслужава? — попита той, без да осъзнава, че го прави.
— Кое, Ваше Величество? — попита Пайк.
— Всичко. — Орсо махна немощно към гледката пред очите им. — Може ли изобщо нещо да оправдае това.
— Те не ни оставиха избор — промърмори Ръкстед. — Не Вие ги нападнахте, Ваше Величество.
— Изиграх своята роля — мрачно отвърна Орсо. — Ако са искали толкова много короната, можех просто да им я дам. И без това не ми харесва да нося това проклето нещо… — Той огледа нещастните лица на хората от свитата си. Вероятно това не беше победната реч, която се бяха надявали да чуят. Особено Сулфур, който се намръщи замислено. — Но предполагам, че господарят ти не се отнася добре към неупълномощените абдикации.