Дори след като чу името, Орсо едва успя да разпознае мъжа.
Барезин се изправи с цялото достойнство, на което беше способен един мъж, лишен от цялото си достойнство:
— Ваше Величество, надявах се да мога да поговоря с Вас…
— Мисля, че всичко важно беше казано вчера на бойното поле. — Орсо не можеше да понесе извиненията му, още по-малко опитите му да се пазари.
Лейди Уетерлент го погледна кръвнишки иззад решетката на съседната килия. По едната страна на лицето ѝ имаше възпалена драскотина, но тя нямаше намерение да моли за милост.
— Може и да спечелихте, но аз не изпитвам угризения! — отсече тя.
Орсо сви уморено рамене.
— На кого му пука? — отвърна той.
— Ваше Величество. — Пайк се наведе по-близо, за да му прошепне: — Предлагам да бъдат обесени веднага, щом е възможно.
По дяволите, Орсо мразеше Обесванията. Но изглежда, че главното задължение на един крал беше да прави неща, които не харесва.
— Погрижи се да бъде сторено — поклати глава той. — Каква проклета загуба.
Утрото беше пълно с неприятни изненади, но някак си гледката на Лео дан Брок беше най-лошата сред тях.
Беше завит с чаршаф до кръста, но по формата беше ужасяващо очевидно, че хирурзите бяха отрязали левия му крак над коляното. Лявата му ръка не изглеждаше много по-добре, увита в превръзки до рамото. Увисналите ѝ пръсти бяха подути като морави наденици. Гърдите, лицето и дясната му ръка бяха осеяни със стотици малки резки и корички нарани и покрити със синини. Едната страна на устата му беше подута и през изкривената устна се виждаше празнината на липсващи зъби. Изглеждаше остарял с двайсет години. Цялата му неразрушима храброст беше изчезнала и беше оставила след себе си една съсухрена обвивка.
Големият противник на Орсо в повече от едно съперничество лежеше отчаян и смирен, оставен на неговата милост. В този момент трябваше да изпитва гордост. Но Орсо изпитваше единствено тъга да види един толкова завидно красив мъж така съсипан. Да види така смазан един мъж, който беше самото олицетворение на човек, притежаващ всички качества на воин. Да види така ужасно унизен мъжа, който беше толкова гордо изправен, че сякаш никоя стая не беше достатъчно голяма, за да го побере.
За мнозина той беше герой. Младия лъв!
Мътните го взели, виж го сега.
— Ваше Величество — поздрави го дрезгаво Брок, който очевидно изпитваше силна болка.
Лявата му ръка висеше безполезно, докато се опита да се изправи по-нагоре върху възглавницата, за да придобие по-подобаващ вид. Сякаш това беше възможно за човек, който наскоро е изгубил половината си крайници в едно от най-позорните поражения в историята на Съюза.
— Ваша милост. — Сега тази титла може би не беше подходяща, но Орсо не знаеше какво друго да каже. Той вдигна поглед към Горст, който стоеше изправен бдително на вратата. Можете да ни оставите, полковник.
— Ваше Величество?
— Какво ще направи? — тросна се Орсо. — Ще скочи от леглото и ще ме нахапе до смърт?
Горст сведе поглед, излезе от стаята с тежка стъпка и затвори вратата. Когато Орсо се обърна отново, на лицето на Брок беше изписана гримаса на обида.
— Не смей да се засягаш от шибания тон, с който говоря с теб! — сряза го Орсо. — Сред цялото това страдание ти си един от малцината, които могат наистина да кажат, че сами са си виновни.
Брок сведе поглед, немощно дръпна чаршафа до чукана на осакатения си крак и не каза нищо.
Орсо се отпусна на единствения твърд стол в тясната стая.
— Защо, по дяволите, го направи? Имаше всичко. Богатство, положение и хората ти се възхищаваха. Дори и проклетите ти врагове те харесваха! Наистина ли вярваш, че твоите приятелчета щяха да се справят много по-добре от моите?
Брок отвори уста. После сви рамене, изпъшка от болка и се прегърби:
— Нима има някакво значение сега?
Последва мълчание, после Орсо се отпусна още по-ниско на стола:
— Много малко.
— Съпругата ми…
Орсо усети, че по лицето му преминава грозен спазъм. Самото споменаване на името на Савин все още беше болезнено за него. Като трън в петата, който никога нямаше да успее да извади.
— Изчезнала е — изръмжа той. — Но хората на архилектор Пайк я търсят. Няма да стигне далеч.