— Тя не участваше в това…
— Моля те. — Орсо се засмя невесело. — Сякаш някога е правила нещо, без да е напълно наясно какво върши. Нямам съмнение, че е точно толкова виновна, колкото теб, ако не и повече. За разлика от теб, младостта, глупостта и прекалено надутото чувство за собствена значимост не могат да бъдат подходящи извинения за нея.
Жестокостта към един толкова пречупен физически и психически мъж изобщо не помогна на Орсо. Само го накара да се почувства жесток. Нима като победител той можеше да е и великодушен? Нали беше спечелил?
Тогава защо се чувстваше така, сякаш беше изгубил?
— Приятелите ми… — дрезгаво попита Брок.
Очите му изглеждаха леко навлажнени. Но може би това беше от болката.
— Мъртви са — отвърна Орсо.
Брок оголи зъби, когато опита да се размърда върху леглото. Те все още бяха розови от кръвта.
— Мога ли да помоля… поне да получат прилично погребение?
— В яма, заедно с останалите. Имам стотици предани мъже за погребване. Не мога да хабя усилия за предатели. — По дяволите, мразеше това.
Изправи се, блъсна стола назад и се обърна към вратата.
— Бяха добри мъже — чу да шепне Брок.
По някаква причина това разгневи изключително много Орсо.
— Сега всичките, и добрите, и лошите мъже, са просто месо. Ако това може да ти послужи за някаква утеха, няма да ти се наложи да се тревожиш за това дълго. Тази седмица ще те обесят.
И той се отправи към вратата със стиснати юмруци.
Истината
— Ох!
— Моят учител по светите писания ми казваше — промърмори Зури, присвила съсредоточено очи, докато я зашиваше, — че болката е благословия.
— Този човек ми харесва все по-малко. — Савин успя да се усмихне слабо. — Иглата ти ми помага не за пръв път. Обикновено заради някое хлабаво копче… вместо да ми шиеш главата… — Тя забеляза, че едната страна на роклята на Зури е разкъсана и отдолу се показват стегнати превръзки, а размазаната мръсотия около скъсаното изобщо не е кал, а засъхнала кръв. — Зури…
— Няма нужда да се тревожиш за мен. — Тя не откъсна очи от това, което правеше. — Кръвта не е моя.
Савин сведе очи по-надолу и погледна собствената си рокля. Отпред тя беше изцапана по същия начин:
— Моя ли е?
— Учителят по светите писания ми казваше също — Зури продължаваше да шие все така внимателно и прецизно, — че раните по скалпа кървят много.
— Явно е бил човек с разнообразни интереси.
— И представа си нямаш.
Двете продължаваха да остроумничат, сякаш беше обикновен ден и те просто разговаряха по работа, а не се криеха в кална дупка под корените на едно паднало дърво и всичко наоколо беше в развалини. Савин обгърна тялото си с ръце, обгърна бебето си и го усети да помръдва, слава на съдбата. Рамото, ребрата и врата ѝ бяха сковани от пулсираща болка там, където вероятно се беше ударила при падането си на земята. Спокойно можеше и да е мъртва.
Зури ѝ каза, че едно оръдие се е взривило. Парче метал одраскало главата ѝ, свалило перуката ѝ и я съборило по гръб. Ако беше летяло малко по-ниско, мозъкът ѝ щеше да се пръсне по склона на хълма. Беше пропуснала хаоса на пълното поражение, докато подскачаше в безсъзнание в задната част на един фургон. При една дама с вкус всичко се получава, без да ѝ се налага да полага усилия. Просто около нея се случват правилните неща. Тя се събуди тук, в гората, с най-лошото главоболие, което беше имала някога досега.
Спокойно можеше да е и мъртва.
Но човек разбира, че нещата са зле, когато това е единственото му успокоение.
— Ох! — изпъшка тя, когато Зури заби иглата отново.
— По-добре мълчете — промърмори Брод, който беше клекнал ниско до изгнилия дънер на едно дърво. Светлината проблясваше върху очилата му, докато надничаше към гората. Гласът му звучеше дрезгаво и кухо. — Те ще ни преследват.
Което означаваше, че ще преследват нея.
— Разбира се, съжалявам. — Савин затвори очи.
Колко често преди беше казвала, че съжалява? Не беше често. И никога не бе изпитвала съжаление наистина. Но това беше един различен свят.
— Колко зле е? — гласът ѝ беше тих, сякаш почти не искаше да получи отговор.
— Просто драскотина. — По лицето на Зури нямаше признаци, че лъже.
Лицето на Брод обаче ѝ подсказа истината.
— Шиеш ме твърде дълго за драскотина — изграчи тя.
— Познаваш ме, много мразя немарливо направените шевове. — Зури се наведе по-близо, за да скъса със зъби конеца, облегна се назад и се намръщи. — Може да остане малък белег. Нещо, което леко да ти напомня за опасността.