Сякаш се нуждаеха от някакво допълнително напомняне за опасността. Белегът беше последната грижа на Савин.
— Готово ли е? — попита Брод и се надвеси над тях. Той ѝ предложи едрата си ръка. Онази с татуировката от опаката страна. Савин забеляза, че целите му кокалчета са покрити с драскотини и корички. — Лейди Савин?
Тя остана седнала. Наблюдаваше как дървесните въшки се гърчат сред изгнилите корени. Честно казано, не беше сигурна, че може да се изправи.
— Съпругът ми жив ли е?
— Беше жив, когато го видях за последно.
Тя имаше усещането, че той не ѝ казва нещо, но почти не смееше да го попита:
— Ранен ли беше?
— Зле ранен. — Брод не се опита да смекчи нещата.
— Разбирам — отвърна Савин и цялото ѝ тяло се вледени от ужас.
Брод знаеше кога една рана е лоша. Той бавно клекна пред нея и оголи зъби, сякаш движението му причиняваше болка:
— Трябва да тръгваме. Не можем да си позволим да чакаме да се стъмни. Трябва да се държим настрани от пътищата и да се отправим към брега, а после към Англанд. Трябва да тръгнем веднага.
— Да. — Савин пое дълбоко дъх. — Но не към Англанд. Връщам се в Стофенбек.
— Какво? — попита Зури.
— Трябва да се предам. Това е най-добрият ми шанс да спася Лео.
— Лейди Савин, от това, което видях, може да се окаже, че той не може да бъде спасен… — Мускулите отстрани на главата на Брод се стегнаха.
— Това е единственият ми шанс да спася себе си. Нямаме припаси. Войските на краля са навсякъде. Останаха ми само двама души и те са повече, отколкото заслужавам. Никога няма да стигнем до брега. Не и с това мое тяло, което е голямо колкото къща.
— Можеш да отидеш при баща си — промърмори Зури.
— Той не може да стори нищо. Подал си е оставката. Трудно е да пазиш краля от предатели, след като дъщеря ти е предател. Сама съм си виновна — каза тя с нотка на доста силна горчивина за човек, който няма кого другиго да вини, освен себе си. — Никой не може да поправи случилото се. Дори и да можех да се върна в Англанд, нима наистина смятате, че Инквизицията няма да стигне до мен и там?
— Можем да опитаме — отвърна Брод.
— Ти можеш. — Савин хвана ръката му и неловко я потупа. — Трябва да го направиш. Върни се при Мей и Лиди. — Тя се усмихна на Зури. Усмивката ѝ беше несигурна и безнадеждна, тъй като наистина нямаше представа как ще стигне сама до края на гората, да не говорим да се върне обратно на бойното поле. — Ти също, Зури, ти трябва да мислиш за братята си. Дойде време да се…
— Ще дойда с теб.
Савин я зяпна. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за своя приятелка, но знаеше, че тя е платена приятелка. Знаеше, че човек с нейния вкус и таланти вероятно някога е имал далеч по-големи амбиции, отколкото да бъде прехвалена домашна прислужница. Амбиции, които са били разрушени от ужасите в Гуркул, от които беше избягала. Винаги ѝ беше харесвало да смята Зури за приятелка, но никога не си бе представяла, че тя ще продължи да бъде такава, ако за нея няма никаква изгода. Всъщност тогава, когато това би представлявало ужасен риск за нея.
Имаше чувството, че би се справила с всякакво предателство, опасност или разочарование. Но лоялността беше повече, отколкото можеше да понесе. Савин не можа да се сдържи, закри лицето си с ръце и заплака.
Чу Брод да въздъхва уморено:
— Предполагам, че всички ще се връщаме обратно.
Никой не ги спря по пътя за Стофенбек.
Може би хората, които я търсеха, бяха далеч на север и наблюдаваха брега, за да не избяга. Може би очакваха да избяга от престъпленията си, а не смирено да допълзи обратно през самото бойно поле. Може би сега, когато беше с бръсната глава, окървавена и окаляна, не отговаряше много на всеобщата представа за прочутата красавица Савин дан Глокта, а още по-малко на своята собствена.
Нуждаеше се от три ръце, докато се влачеше през полето и потта гъделичкаше парещия белег върху челото ѝ. Една, която да придържа издутия ѝ корем, втора, да подпира наболяващия я гръб, и трета — да подкрепя пулсиращата ѝ от болка глава. Нямаше друг избор, освен да ги редува. Всяка крачка предизвикваше болка в рамото ѝ, дишаше тежко през стиснатите си зъби, докато бебето буквално я риташе в пикочния мехур.
Беше се затворила в собственото си нещастие, за да не ѝ се налага да гледа наляво или надясно. Да не ѝ се налага да вижда изгорените овощни градини, стъпканите житни поля и дима, който все още се издигаше бавно над Стофенбек, превърнат в развалини от оръдията, които бяха толкова старателно отлети в собствената ѝ леярна.