През цялото време си казваше, че вината не е нейна.
В края на краищата не беше искала нищо от това. Повече от всичко искаше да се омъжи за Орсо. Но го изгуби, защото майка ѝ някога се беше чукала с един крал. Кърнсбик беше прав — след Валбек преценката ѝ не беше правилна. Когато на тепсия ѝ беше поднесен Лео, който беше толкова красив, прочут и преливащ от потенциал — точно вкусният сладкиш, от който се нуждаеше префиненото ѝ небце — какъв друг избор беше имала, освен да извади ножа и вилицата? И после, когато вече беше бременна, повръщаща и с още по-влошена преценка, какъв друг избор бе имала, освен да се омъжи за него? А накрая, когато беше открила, че той вече е затънал до уши в заговора с Ишър, какъв друг избор бе имала, освен да се присъедини към тях и да направи всичко възможно нелепият им план да успее?
В края на краищата работата ѝ беше да прави така, че нелепите планове на мъжете да са успешни.
Като се замисли човек, беше ужасно несправедливо спрямо нея, че бе изгубила всичко заради това с кого се беше чукала майка ѝ известно време преди тя да се роди.
После се замисли за баща си. Не за крал Джизал, а за другия. Истинският ѝ баща, независимо дали носеше неговата кръв, или не. Представи си го как седи, повдигнал критично вежда, на своя стол количка и езикът му докосва голите му венци. Може би след някой от случаите, когато арогантно беше надценила възможностите си в кръга за фехтовка. Наистина ли, Савин?
— Какво направих? — прошепна тя и се отпусна на едно коляно върху пътя.
Ако наистина беше опитала, ако истински го беше искала, можеше да намери начин да спре това. Имаше хиляди моменти, в които можеше да намери начин да го направи.
Вместо това беше раздухала пламъците. Вместо това беше хвърлила зара. И защо? Заради амбицията си — онази змия, която беше стегнала вътрешностите ѝ и чийто глад ставаше все по-остър, колкото повече я хранеше. Чийто глад никога не можеше да бъде задоволен.
Истината беше, че като всички комарджии, изгубили внезапно голям залог, тя беше мислила само за това, което може да спечели. Сега, когато виждаше мащаба на загубата си, разбра, че ни повече, ни по-малко е изгубила всичко. И загубата включваше не само нея самата, но и хиляди други. Какво щеше да означава това за Зури? А за Брод? За Харун и Рабик? За Лиди и Мей? Мътните го взели, какво щеше да означава за нероденото ѝ дете?
— Какво направих?
Усети върху рамото си леката ръка на Зури.
— Учителят по светите писания би казал — тя погледна намръщено разровеното бойно поле, — че разкаянието е пътят към спасението…
— Наистина ли още можеш да вярваш в Бог? — изсумтя невярващо Савин. — И че всичко това е част от някакъв грандиозен план? Че означава нещо?
— Каква е алтернативата? — Зури я погледна с широко отворени очи. — Да вярваш, че не значи нищо?
Савин усети тежката ръка на Брод върху другото си рамо:
— Никой не може сам да направи нещо такова. Всички имаме пръст в това.
Тя бавно кимна. Щеше да е ужасно арогантно да реши, че всичко се е случило по нейна вина. Тя трепна, изправи се с усилие на крака, пое си мъчително дъх и с една ръка, пъхната под корема, а другата, притисната към гърба, се помъкна по разораните поля към Стофенбек.
Беше изиграла своята роля в това.
Сега оставаше да си плати.
Не беше сигурна колко дълго беше седяла там в очакване, измъчвана от чувство за вина, мрачни предчувствия и болка.
Болката в главата ѝ не намаляваше. Болката в пикочния мехур със сигурност се засилваше. Бебето мърдаше непрекъснато. Може би беше прокълнато с нетърпеливостта на Лео. Може би беше заразено от паниката ѝ. Може би като плъх, бягащ от потъващ кораб, то беше почувствало, че тя потъва, и отчаяно се бореше да се измъкне от нея.
Вероятно притежаваше инстинкта за самосъхранение на майка си. Ако можеше, Савин щеше да се измъкне от собствената си кожа.
От време навреме чуваше стражите пред вратата. Приглушени гласове. Дори смях. Значи беше затворничка. Реши, че е по-добре да свиква с тази мисъл. Заедно с това, че ще бъде подложена на всеобщо охулване, че всичко, което беше изградила, ще бъде разрушено, а името ѝ ще бъде използвано за евтини шеги и поучителни предупреждения…
Вратата се отвори с дрънчене и тя се изправи толкова рязко, че през гърба ѝ премина спазъм. За малко не повърна и остана полуизправена, облягайки се на стола с трепереща ръка.
Орсо я погледна и застина. Сякаш беше решил да си придаде изражение на справедлив гняв, но когато я видя, не успя напълно да скрие шока си. Тя предположи, че е нужно известно време, за да свикне с вида на корема ѝ, раната на главата и разкъсаните ѝ и окървавени дрехи. Обаче справедливият му гняв скоро се върна.