— Не ставай — отсече той, сякаш не беше очевидно, че тя не би могла да се справи без скрипци и макари. Тя се отпусна обратно на стола с цялата грациозност на бъчва ейл. В този момент смяташе, че загубата на чувството ѝ за достойнство беше една от най-малко мъчителните ѝ загуби.
Орсо затвори вратата, като се стараеше да не поглежда Савин. Той също се беше променил. Беше станал по-суров, по-целеустремен. Когато влезе в стаята със стиснати юмруци, нямаше и следа от някогашната му апатична театралност.
— С изненада чух, че си се предала сама. Бях сигурен, че ще се спотаиш някъде, за да подготвиш някакъв нов заговор. — Стаята беше топла, но гласът му беше толкова студен, че косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха.
— Знаех, че да се предам… — гласът ѝ прозвуча жалко и немощно — е най-доброто, което мога да сторя… — Беше свикнала да държи всички карти. Дори и с Орсо беше свикнала да има някой и друг коз. Сега той държеше цялото тесте. — За детето си…
— Не смяташ ли, че е малко късно да мислиш за това? — излая той към нея. — Сега, когато мъртвите са наредени на пет реда един върху друг в полето?
Савин не беше очаквала, че ще си разменят остроумия, както някога. Но никога преди не го бе виждала разгневен. Започна да се чуди дали не беше допуснала ужасна грешка. Дали не трябваше да бяга, докато имаше тази възможност, и никога да не спре.
— Ти беше ли част от това? — Той все още отказваше да я погледне. Мускулите отстрани на лицето му потрепваха. Внезапно осъзна, че с една дума можеше да заповяда тя да бъде обесена заедно с всички останали. Никога до този момент не беше и сънувала, че той може да го направи. Сега вече не беше толкова сигурна. Лъжите нямаше да ѝ помогнат. Трябваше да каже истината.
— Да — прошепна тя, — участвах изцяло.
— Щях да съм удивен, ако не беше. Но някак продължавах да се надявам — оголи зъби Орсо. — Получих преди известно време писмо, което ме предупреждаваше за заговор за свалянето ми от трона. Заговор на членовете на Камарата на лордовете, заедно с приятели от Севера.
Савин затвори очи. Риккъ. Можеше да е само Риккъ. Тя не само ги беше подвела, но и предала. Може би наистина бе видяла бъдещето. Савин почти можеше да се възхити на тактиката ѝ, ако имаше възможност да проявява излишни емоции. Тя самата вероятно би постъпила по подобен начин. Не че това имаше значение сега. Когато отвори очи, Орсо я гледаше втренчено с много странно изражение.
— Защо? — попита той.
Савин преглътна. Беше планирала най-добрия начин, по който да му го поднесе, как леко да измести вината. Бе подбрала всяка дума толкова внимателно, сякаш подбираше трупа за театър, но сега изтърси извиненията прибързано и без да ги обмисли:
— Те вече го планираха — Ишър и останалите. Нямах избор. Можех само да…
— Не. Имам предвид… защо избра него… вместо мен? — Орсо натъртваше на всяка дума.
Трябваше да се досети, че ще я попита. Но си беше казала, че вече не го е грижа. Че миналото е погребано и не е нужно да се ровят повече. Сега осъзна грешката си и сведе поглед към килима. Лицето ѝ гореше, дъхът засядаше в гърлото ѝ.
— Какво сторих, че да те накарам да се обърнеш срещу мен? — Той пристъпи по-близо, оголил зъби. — Изобщо имаш ли сърце?
Имаше и в момента то биеше лудо. Очуканата ѝ глава сякаш щеше да се сцепи. Той стисна подлакътниците на стола ѝ и кокалчетата му побеляха. Савин се сви назад и извърна лице, когато той се наведе над нея и оголи зъби. Орсо заби пръст в гърдите си и от устата му се разхвърча слюнка:
— Аз те обичах. Аз все още те обичам! Колко съм жалък, нали? След всичко, което стори!
— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам…
— Не ти искам съжалението, искам да знам защо! — Той повтаряше думата с ръмжене отново и отново. — Защо? Защо? Защо…
— Защото съм твоя сестра! — изкрещя тя в лицето му.
Беше отвратена. Беше засрамена. Беше ужасена.
Беше облекчена.
Едва сега осъзна как я беше измъчвала тази тайна. Срещна погледа му и безпомощно сви рамене:
— Аз съм твоя сестра.
Никога преди не беше виждала лицето на един мъж да бъде разкривено от толкова крайно различни емоции само в рамките на няколко мига. От ярост до объркване, отвращение и недоверие.
— Какво искаш да кажеш? — Той рязко се дръпна назад. Дръпна ръката си от облегалката на стола ѝ и я вдигна, сякаш за да се предпази от удар. — Какво искаш да кажеш?
— Исках да приема предложението ти! — Признанието изригна от устата ѝ, Противно като поток лайна от разбита канализация. — След Валбек. Това е истината. Исках го. Това беше всичко, което исках. Ти беше единственото хубаво нещо… Отидох при майка си… — Тя затвори очи и усети сълзите, които изгаряха клепачите ѝ. Беше малко тъжна. И много уплашена. — Тя ми каза… че не мога да се омъжа за теб. Каза ми, че… тя и баща ти… — стисна още по-здраво очи. Наложи ѝ се насила да изрече думите. — Били са любовници! Преди той да стане крал. И аз съм резултатът. Аз съм твоя сестра! Полусестра. Това е истината. Аз не…