— Това е лъжа. — Лицето на Орсо беше разкривено от недоверие. — Не може да е истина.
— Знаеш, че е вярно. Аз знам, че е. Баща ми… — тя се прокашля — тоест архилектор Глокта, предложил да се ожени за майка ми, за да бъде тя в безопасност. Отгледал ме е като собствено дете. Аз не знаех. Не и докато тя не ми каза. Това е истината. И после… не знаех какво да направя! Не можех да се омъжа за теб. Не можех да ти кажа защо. После, като видях как ме намрази заради това… Това беше истинско мъчение! — Тя осъзна, че се е навела и протяга ръка към него. — Все още е мъчение.
Той отстъпи назад, блъсна се в един стол и го прекатури назад.
— След това се почувствах изгубена! — Тя с усилие успя да се изправи някак и направи несигурна крачка към него. — Изгубих всякаква способност за правилна преценка. Просто… се преструвах… на себе си. Сякаш някак бях останала в капана на Валбек! Не виждах… отвъд собствените си амбиции… Не ми беше останало нищо друго! — Жалки извинения, които звучаха изопачено от пресъхналата ѝ уста. — Лео… той е добър човек. Би могъл да бъде… но е толкова лесно да бъде подведен. Ишър и останалите го докараха дотук. — Тя затвори очи и сълзите се застилаха по лицето ѝ. — Аз го докарах дотук. Вината е моя. Исках… Вече дори не знам какво съм искала!
Едва можеше да стои на краката си. Падна на колене.
— Умолявам те да проявиш милост. Към съпруга ми. Към мен. Към детето ни. — Сключи ръце. Лицето ѝ беше мокро от сълзи. От носа ѝ течаха сополи. Какво шибано клише! — Знам, че не я заслужавам, но това е единственото, което мога да сторя сега. Моля те, Орсо.
Той погледна надолу към нея, все още вдигнал ръка, сякаш за да я отблъсне. Да отблъсне това, което му казваше.
— Горст! — пискливо извика той.
— Не, Орсо, моля те. — За малко не се вкопчи в глезените му. — Аз не знаех. Това е истината…
Вратата рязко се отвори и влезе Бремър дан Горст. Огромен. Безмилостен.
— Махни я оттук!
Горст я хвана под мишницата. Странно деликатно. Но напълно категорично.
— Моля те! — Сълзите ѝ се лееха, докато той наполовина я повлече, наполовина я понесе към вратата. — Орсо! — В отчаянието си тя се вкопчи в една маса и я повлече след себе си. Една купчина книги се разпиля. — Моля те!
Вратата се затръшна.
Онези имена
— Ето го сигналния огън! — извика пискливо Гринуей и посочи през мъглата. — Това е Оленсенд!
— Най-сетне! — Стаур отиде с наперена крачка до носа и бутна с рамо настрани Гринуей, за да вижда по-добре.
Трепкащата точка светлина вече нямаше как да бъде пропусната. Всички около него се усмихнаха при мисълта за земя, храна и топлина. Усмивката на Детелината беше най-широката от всички. Пътуването беше доста изтощително.
Заедно бяха събрали екипаж, състоящ се наполовина от неговите хора и наполовина от младите копелдаци на Стаур, които бяха оцелели от битката. Единият имаше рана на гърба и умря една нощ, след като отплаваха, като стенеше през цялото време. Търколиха го във водата от едната страна на кораба. Единствената церемония беше забележката на Детелината, че в крайна сметка не всеки се връща при пръстта. В замяна на това някои доста си пийнаха. Гринуей изглеждаше позеленял през цялото време. Несъмнено предсказанието на Риккъ, че ще умре върху вода, доста му тежеше.
— Отново у дома. — Детелината изтърси част от солените пръски по старото одеяло около раменете си. Той хвърли поглед към Шола, която седеше до него с ръка върху кормилото. — Доста те бива в навигацията.
— Не е нищо кой знае какво — скромно отвърна тя, макар той да знаеше, че Шола беше прекарала повечето нощи будна, загледана намръщено в звездите, докато се мъчеше да определи курса.
В края на краищата последното, което искаха, беше да слязат на сушата на погрешното място, а морето изглеждаше все еднакво.
Стаур през цялото време се зъбеше и скимтеше като истински ранен вълк. Всеки, който се беше надявал, че гледката на Севера ще смекчи настроението му, бе дълбоко разочарован. Това само му напомни, че беше потеглил с големи амбиции и няколко хиляди души, а се връщаше без нито едното от двете.