— Извадете греблата и гребете, копелета такива! — изръмжа той, а хубавото му наметало от вълча кожа се развяваше, докато крачеше между пейките. Облегна се на мачтата да разтрие раната на крака си. — Шибана рана! Точно над тази, която ми нанесе Младия лъв!
— Това ми се струва истинска далавера — процеди Шола през стиснатите си устни. — Имаш една рана вместо две.
— От опита, който имам с Големия вълк — замислено отвърна Детелината, — а аз имам повече такъв опит от всеки друг жив човек, той не е склонен да гледа на нещата откъм положителната страна. Май е по-добре да се опитам да успокоя копелето, а? — Той въздъхна и се изправи. — Съмнявам се, че някой друг ще го направи.
И той свали влажното одеяло и го метна върху главата на Шола.
Далечната светлина стана по-ярка, от двете ѝ страни се появиха сивите очертания на брега и мъжете на кораба се засуетиха наоколо. Чуваше се тропане на дърво и свистене на въжета, наоколо летяха солени пръски, докато екипажът събираше платната и натискаше греблата.
— Готов ли си за брега? — Детелината попита Кусура и едрият мъж му намигна с окото си, което беше зачервено и кървясало от един удар по главата, получен по време на битката. Разбира се, Стаур все още беше бесен, когато се приближи. И какво ли друго можеше да се очаква от него?
— Точно навреме, мамка му! Шибан Съюз! Това си е шибана катастрофа!
Сякаш нещастието ги беше сполетяло от небето и той нямаше никаква роля в него.
— Ако никой не губеше, кралю, тогава как щеше да има радост от победата? — Детелината скръсти ръце и погледна към брега.
Стаур го изгледа кръвнишки. Сякаш намираше, че тези разсъждения са прекалено философски сега, когато все още лижеше раните си, потънал в мрака на разочарованието.
Детелината направи още един опит:
— Да, с Младия лъв е свършено, а двамата имахте доста общо, в Англанд имаше кой да чуе думата ти и така нататък. Без съмнение неговата загуба е ужасно нещо, но… наистина ли го харесваше чак толкова?
Стаур се намръщи, когато Шола се промъкна около него:
— Съжалявам, кралю, просто трябва да стигна до носа…
Тя кимна на Детелината и той отново привлече вниманието на Стаур, като пристъпи по-близо до него и заговори меко с гласа на човек, който е приятел с всички:
— Може би сега не може да ти помогне да завладееш Уфрит, но… Е, не може и да те спре. — Детелината пристъпи още по-близо — по-близо, отколкото обикновено хората се осмеляваха да се доближат до Големия вълк. — Вярно е, че изгубихме добри мъже там. Но и преди се е случвало — по време на войните, водени от баща ти и дядо ти. Ще се намерят още мъже. Ще има още войни. Трябва да гледаш на всяка битка, от която си излязъл жив, като на победа и да гледаш напред към това, което предстои.
Стаур го погледна замислено. Един порив на хладния солен вятър разроши косата му и хубавата вълча кожа около раменете му. Пред тях Оленсенд изникваше постепенно от сивата мъгла — призрачните високи мачти в пристанището, ниските къщи по склона на хълма и сигналният огън, който гореше по-ярко и към който се бяха присъединили подобните на светулки точки на факлите, държани от малката група посрещани на най-дългия кей.
Греблата скърцаха и тракаха, някъде в небето изкряска самотна чайка и Детелината преглътна, когато кралят на северняците втренчи в него влажните си очи. Този миг винаги го караше да се чувства неспокойно.
После, така както времето внезапно се променя през есента, на лицето му изгря усмивка:
— Ти винаги си ми бил предан, Детелина. Знам, че невинаги съм много лесен. Не, не, не го отричай. — Никой не си беше и помислил да го отрече. — Но ако някой може да ме убеди да погледна на нещата откъм положителната страна, то това си ти. — Той потупа Детелината по рамото. — Ще получиш своята награда, не се тревожи за това.
— Зная, че е така. — Детелината отвърна на усмивката му. — И то по-скоро, отколкото мислиш.
И Шола се промъкна иззад Стаур, сграбчи дръжката на меча му и го измъкна от ножницата.
Миг по-късно Детелината вече го беше сграбчил за гърлото и го удари с глава в устата. Главата на Големия вълк се отметна назад. Детелината изръмжа и го удари отново. Усети как скулата на Стаур изхрущя под челото му. Големия вълк нададе тих вик на изненада, когато Детелината го удари с глава за трети път. Детелината много рядко беше изпитвал по-сладко чувство в живота си от мига, в който видя как кралят на северняците се просна по гръб до мачтата.
Ченето на Гринуей увисна:
— Какво…
В този момент секирата на Кусура разцепи главата му наполовина и кръвта плисна. Май Риккъ се беше оказала права, че ще умре върху вода и не само той. Из целия кораб момчетата на Детелината промушваха мъжете до себе си, прерязваха им гърлата, трошаха им черепите, забиваха ножове в гърбовете, гърдите или ребрата им. Всичко стана от твърде близко разстояние, твърде тихо и твърде внезапно, за да могат да бъдат използвани мечове. Точно така, както Детелината винаги беше казвал, че трябва да бъде сторено. Много по-бързо, отколкото когато Стаур беше избил Скейл и хората му. Много по-чисто.