Докато Големия вълк успее да разтърси глава, плюейки кръв, момчетата на Детелината вече претърсваха труповете за всичко ценно, което си заслужаваше да бъде взето. Стаур премигна, сякаш все още не беше разбрал напълно какво се случва, и откри, че Гринуей го гледа втренчено. Е, поне едната страна на главата му, другата трудно можеше да бъде различена. Окървавената уста на Стаур се изкриви, когато той се опита да седне, но Детелината сложи ботуша си върху гърдите му и го блъсна обратно:
— Май е по-добре да си останеш долу.
— Ти, шипан претател! — от разбитата му уста пръсна кръв. Веригата, която Бетод някога беше носил, се беше оплела около врата му.
— Предател ли каза? — Детелината повдигна вежда към Кусура, който сви рамене и се зае да бърше мозъка на Гринуей от секирата си. — Предател ли каза? — Детелината отново блъсна Стаур надолу и се усмихна.
След толкова време, прекарано под ботуша на това малко лайно, се чувстваше ужасно добре сега, когато местата им бяха разменени.
— Трябва да си доста смел да наричаш мен предател — продължи той. — Ти, който уби собствения си чичо. Аз сторих само това, което винаги съм казвал на теб да правиш. Да чакаш своя миг. И след това да стигнеш до край. — Той се наведе по-близо. — Ти просто не ме слушаше, мамка му.
Някъде откъм носа се чуха силни гласове. Единият от хората на Стаур беше оставен жив. Две от момчетата спореха, защото май той беше нечий братовчед и по всеобщо мнение — доста свестен човек. Ако го оставели жив, това щяло да е добре за старата му майка.
Детелината кимна нетърпеливо на Кусура и Кусура се намеси и сложи край на спора със секирата си горе-долу по същия начин, както беше видял сметката на Гринуей. След като веднъж избереш момента, е глупаво да се сдържаш. Да се сдържаш, е признак на страхливост.
Стаур отвори уста отново, но Шола го накара да я затвори, като опря върха на собствения му меч в бузата му, и Детелината се наведе, разкопча токата на наметалото му, свали го и го метна върху раменете си.
— Винаги ми е харесвало — обясни той и потри буза във фината кожа.
— Отива ти — отвърна Шола.
Мъжете довършиха ограбването на мъртъвците и хванаха веслата. Екипажът може и да беше малък, но достатъчен, за да вкара кораба в пристанището. Сивите северни градове по сивия северен бряг доста си приличаха, но докато греблата продължаваха да се потапят във водата, всички видяха, че градът, който се появява от мъглата, изобщо не е Оленсенд, а Уфрит. Светлината, която бяха видели, не беше сигнален огън на хълма, а огън, запален в клетка, окачена върху висок стълб до пристана.
— Доста те бива в навигацията — отбеляза отново Детелината.
— Не е нищо кой знае какво. — На лицето на Шола изгря усмивка, рядка като северното слънце.
Както се бяха разбрали, под светлината на лъжливия сигнален огън ги очакваха мъже. Калени мъже с оръжия, множество белези и намръщени лица. Някои от лицата бяха познати на Детелината. Именити войни от Уфрит и Западните долини. Гвоздея стоеше сред тях с обичайната си прегърбена стойка, пъхнал палци в колана, на който беше окачен мечът му. Най-отпред със скръстени ръце стоеше Коул Тръпката. Металното му око проблясваше през косата.
— Докара го значи — каза той, когато Детелината слезе малко тромаво от кораба.
Дървото на кея му се струваше несигурно под краката, свикнали с морското клатене.
— Казах, че ще го сторя. Нима мислеше, че няма да го направя?
— Давах ти шанс едно към три. Познаваш ли Гвоздея?
— Чувал съм за репутацията му — отвърна Детелината.
— Тя е добра, нали? — ухили се Гвоздея и заплашително показа зъбите си.
— Направо екстра. Трябва да кажа, че съжалявам за баща ти.
— Не толкова, колкото ще съжалява той. — Гвоздея се ухили още по-широко, когато Кусура довлече от кораба Стаур, чиито ръце бяха здраво вързани зад гърба. — Я виж ти! — И той направи театрален поклон, не по-зле от който и да е придворен в Съюза. — Кралят на северняците се завръща у дома!
— Риккъ с дългото око ти изпраща много поздрави — добави Тръпката.