— Майната ѝ! — озъби се Стаур. — Майната ти и на теб, Коул Тръпката!
Обаче заплахите на Стаур вече не изглеждаха толкова страшни и повечето мъже просто се засмяха.
— Тя беше дълбоко разочарована, че не може да те поздрави лично. — Гвоздея се наведе напред и заби големия си пръст в гърдите на Стаур. — Дълбоко.
— Но ти уреди посрещане, с което да ти се реваншира — добави Тръпката.
— Приготвила ти е онази клетка. Помниш ли я? Онази, от Скарлинг Хол? В която държеше баща ми?
— Аха, спомням си — изсъска Стаур. — Спомням си как се напика и плака като…
Гвоздея беше странно копеле — жилав и отпуснат, с огромни рамене и лакти. Но Детелината никога не беше виждал човек да нанася удар толкова бързо. Сякаш от нищото юмрукът му се заби с хрущене в ребрата на Стаур и кралят на северняците се преви надве. От гърдите му се разнесе хриптене, от устата му се проточи дълга лига и диамантът върху веригата на врата му се разлюля.
— Ох — каза равнодушно Шола.
— Странно, хапливите забележки, изречени от устата на човек, който можеш да зашлевиш, когато пожелаеш, не са толкова жегващи — отбеляза Гвоздея, който вече се бе върнал към обичайния си отпуснат вид.
Изглежда, че този удар сложи край на цялото заплашително перчене на Стаур. Понякога ставаше така с мъжете, които винаги раздават удари на другите, но не са свикнали сами да ги получават.
— Виж… — Стаур преглъщаше, докато се мъчеше с хриптене да си поеме въздух. — Ще ти дам два пъти повече от това… което тя ти дава!
— Получавам само възможността да те ударя в лицето — ухили се Детелината. — Е, и наметалото.
— Бийте се с мен, копелета! — Стаур се помъчи да се освободи от въжетата около китките си, но предизвика единствено още смях.
— Вече се бихме — отвърна Детелината. — И ти изгуби. Изгуби всичко.
— Аз съм най-добрият фехтовач в Кръга на света!
— Не мисля така. — Гвоздея тихо се засмя. — За да си фехтовач, трябва да можеш да стоиш изправен.
И той се наведе, хвана двата крачола на панталоните на Стаур и рязко ги дръпна надолу чак до глезените.
— Какво правиш? — изписка Стаур и започна да се мята и гърчи, но Кусура го беше хванал от едната страна, а Гвоздея от другата и той не можеше да стигне далеч, докато двамата го държаха.
Тръпката извади нож. Беше малък нож с лъскаво, малко острие. Но не е нужно ножът да е голям, за да промени нещата. Стаур погледна втренчено през рамо към острието. Сега очите му бяха влажни, но от страх, а не от заплаха.
— Какво правите?
— Даваме ти последен урок. — Детелината го хвана за челюстта и изсъска думите в лицето му. — Онези големи имена от миналото, по които винаги си бил така вманиачен. Шама Безсърдечния. Дау Черния. Кървавия Девет. Мъртвите знаят, че бяха гадни копелета, но поне заслужиха тези имена. Изтръгнаха ги от света с голи ръце и волята си. А Здрачния? — Детелината завъртя глава и се изплю в морето. — Що за шибано име е това? Ти си се родил с него. Получил си всичко наготово. Е, точно там е работата, момче… — Той хвана големия диамант и откъсна от шията на Стаур огромната верига, която някога беше носил Бетод. — Това, което си получил наготово, лесно може да ти бъде отнето.
Тръпката протегна ръка надолу и с леко, спокойно движение, сякаш белеше ябълка, преряза сухожилията зад коляното на Големия вълк.
За момент настъпи тишина, сякаш на Стаур му беше нужно известно време да осъзнае какво се беше случило. После очите му се изцъклиха, той нададе сподавен писък и започна да се гърчи и мята, докато кръвта се стичаше надолу по прасеца му. Шола трепна и извърна поглед. Кусура се намръщи и хвана Стаур по-здраво и небрежно, подобно на овчар, държащ овца за стригане. Гвоздея се ухили, сякаш никога не беше чувал такъв майтап.
— Недейте така — надвика той писъците на Стаур. — Не е справедливо да оставите човека да криви на една страна!
Тръпката сви рамене. Здравото му око изразяваше също толкова емоция, колкото и металното. Той направи същото и с другото коляно на Стаур.
Детелината пъхна веригата на краля в един джоб на новото си наметало и скръсти ръце, докато наблюдаваше сцената. Като цяло не харесваше много отмъщението и болката на другите отдавна не му доставяше много удоволствие, но трябваше да признае, че това го накара да се почувства добре. Не толкова добре, колкото ако Прекрасна все още беше наоколо. Но все беше нещо.
— По-добре накарай да го превържат. — Тръпката грижливо избърса малкия си нож в един парцал. — Не искам да умре от загуба на кръв. — Той хвърли кос поглед на Детелината и му кимна. — Радвам се, че погледна на нещата от нашата гледна точка.