Выбрать главу

— Винаги съм гледал на тях така. — Детелината наблюдаваше как Гвоздея дърпа пищящия и ридаещ крал на северняците, чиито набраздени от кръв голи крака се влачеха, а покритата със скъпоценни камъни тока на колана му подскачаше и дрънчеше след него. — Просто чаках подходящия момент.

Бележка под линия

Изкачването на стълбите до платформата вероятно беше най-трудното нещо, което Лео някога беше правил, но беше твърдо решен да стигне дотам сам. Твърдо решен да спаси гордостта си, макар че мъртвите му бяха свидетели, че гордостта не му беше донесла нищо добро. На първо място тя беше причината да е тук.

Някога изкачването на планините му се струваше нещо смехотворно. Сега му се налагаше да събира сили за всяка крачка и от челото му се лееше пот. Старата рана на крака му все още го болеше. Болеше повече от всякога сега, когато се налагаше да поема по-голямата част от тежестта му. Но не беше нищо в сравнение с болката в другия крак — непрекъснатата, пулсираща болка, която го смазваше и от която му се гадеше. А иронията беше, че вече дори нямаше крак.

Продължаваше да опитва да размърда възпалените си пръсти, да раздвижи наранения си глезен, да стъпи върху парещото си стъпало, за да запази равновесие. После си спомняше, че вече ги няма. Кракът му беше смазан, а остатъците от него — отрязани и изгорени, и заедно с тях си беше отишло и всичко, което някога е бил. Вече не беше воин. Не беше водач. Не беше лорд губернатор. От него в историята щеше да остане само бележка под линия за мъж, който заради собствената си арогантност и безразсъдство се беше превърнал от герой в злодей и…

Извика, когато патерицата му се подхлъзна на най-горното стъпало и изпадна от ръката му. Вкопчи се в празното пространство, след което едната страна на лицето му се удари със сила в платформата. Чу как няколко души ахнаха, някъде някой изскимтя. Може би беше той самият.

Лявата му ръка беше почти безполезна. Нужно му беше агонизиращо усилие, за да я повдигне и да помръдне леко първия пръст, но останалите висяха безжизнено. Едва усещаше убождане с игла в тях. Хирургът каза, че металните осколки, изстреляни от оръдието, заедно с парчета от щита му се бяха забили в ръката му и бяха съсипали нервните окончания в нея. Бяха зашили раните, но не можеха да направят нищо повече. И иронията беше, че лекуваха мъж, когото се готвеха да обесят.

С усилие се надигна със здравата ръка и скърцайки със зъби, успя да стъпи върху десния си крак. Изстена, когато пренесе тежестта си върху чукана на левия крак. Но след като успя да застане на ръце и колене — или по-точно на ръце и едно коляно — не знаеше какво повече да стори. Не можеше да се пресегне за патерицата, без да падне, а дори и да можеше, как би могъл да се изправи? Имаше време, когато за Лео дан Брок да постигне невъзможното, означаваше да победи най-добрите фехтовачи на своето време или сам да пробие вражеската линия, или да обърне хода на войната, когато шансовете не бяха на негова страна. Сега да постигне невъзможното, означаваше да се изправи.

Усети здрава ръка под лакътя си и някой внимателно го изправи на крака. Или крак.

— Готово.

Патерицата отново беше пъхната под мишницата му. Хвърли поглед настрани, за да види един от палачите си. Докато помагаше на Лео да върви напред, през дупките на маската му се виждаха добри кафяви очи.

— Добре съм — каза Лео и немощно отблъсна мъжа.

Добре. Пречупен, победен и в постоянна агония, с една безполезна ръка и ампутиран крак, осъден за държавна измяна и вече на път за бесилката. Добре.

Премигна срещу разрушения градски площад на Стофенбек. Сцената на неговото престъпление. Труповете бяха извлечени, но все още имаше купчини с отломки на всеки ъгъл. От разрушения пазар, където се беше провалила последната му атака, бяха останали само почернели колони. Над него се издигаше разбитата часовникова кула. Стрелките на единствения ѝ останал часовник бяха замръзнали в мига на унищожаването му. Мястото все още слабо миришеше на изгоряло.

Единайсет от останалите съзаклятници бяха подредени в редица върху платформата, ръцете им бяха вързани зад гърба. Всички го гледаха. Дори не успя да познае някои от тях. Лорд Мъстред беше в отсрещния край. Около главата му беше увита окървавена превръзка, закриваща едното му око. Лейди Уетерлент дори и сега беше вирнала високо острата си брадичка. Лорд Барезин, който беше най-близо до Лео, се оглеждаше наоколо и премигваше, сякаш не можеше да повярва какво се е случило. Какво се случваше. В платформата до краката на всеки от тях имаше капак. До всеки имаше лост, а над главата му висеше примка.