Всичко това му се струваше странно безинтересно и банално. Нямаше почти никаква представа какво да очаква. Поредната ирония — първото обесване, на което щеше да присъства, щеше да е неговото собствено.
Той стисна челюсти, подскочи към капака в пода и се олюля. Всеки негов дъх беше приглушен стон. Усещаше някакъв вкус в устата си. Може би кръв от падането. Или остатъчен сладък вкус от закуската. Облиза пролуките между зъбите си и се опита да усети още от него. Дребните удоволствия се превръщаха в нещо огромно, когато знаеш, че не ти остава време. Всички онези неща, които беше свикнал да има, да прави и които почти не беше забелязвал, още по-малко оценявал. Сега сладкият вкус по венците му изглеждаше като някакъв дар, за който трябваше да се чувства благодарен.
Вдигна поглед. Яркото слънце в небето. Дългата черна греда над главата му. Висящите примки. Неговата примка, точно над главата му. Зачуди се върху колко ли вратове вече е била нахлузвана. След това, което беше сторил, имаше много предатели за бесене. Днес вече бяха преминали може би десет партиди. От избите, където държаха пленниците, се чуваше само тропането на капаците, когато се отваряха, и глухият звук от изопването на въжетата. Както и слабите възклицания на зяпачите всеки път.
Това на въжето засъхнала кръв ли беше? Почувства се смъртно оскърбен. За нещо толкова лично човек трябваше да получи свое собствено въже. Имаше усещането, че ще умре в бельото на някого другиго. Макар че бельото на тези, които бяха минали преди него, без съмнение беше в далеч по-лошо състояние. Знаеше, че когато ги бесеха, хората се напикаваха, насираха и изпускаха всички течности. Когато Антоп им разказа за това на по чашка, им се стори доста смешно. Не беше нужно да казва, че сега изобщо не му изглеждаше смешно.
— Хавел дан Мъстред!
Лео погледна надолу и премигна. Едва сега забеляза публиката. Не беше голяма и повечето хора бяха непознати. Седяха на разнообразни очукани столове, довлечени от разрушените сгради около площада. Гласът беше на лорд шамбелан Хоф, който прочете с монотонен глас името от покрит с мастилени петна списък.
— Намерен сте за виновен в държавна измяна и открит бунт срещу Короната и сте осъден на смърт. — До него седеше крал Орсо, на когото случващото се сякаш не доставяше повече удоволствие, отколкото на осъдените.
— Имате ли да кажете нещо?
— Не съм се сражавал срещу краля — изръмжа Мъстред. — Сражавах се за Англанд. Това е всичко.
От другата страна на краля лорд маршал Ръкстед изсумтя презрително. Червеите на Висшия съвет. Но Лео не можеше да се накара да ги мрази. Сега виждаше, че тиранията им е била само извинение, и то неубедително извинение. Той просто беше търсил враг, срещу когото да се бие. Юранд се беше оказал прав за това. Бе се оказал прав за всичко. Единствената му утеха беше, че най-добрият му приятел ще може да го помни такъв, какъвто някога е бил. И никога няма да го види… какъвто е сега.
Беше по-добре да си мисли, че Лео дан Брок е умрял на бойното поле.
В много отношения това беше вярно. Младия лъв беше горял с голям ярък пламък. Защо някой да оплаква угасяването на немощния въглен, който беше останал?
Един от палачите предложи на Мъстред качулка. Той поклати глава. Отведоха го до неговия капак в пода и когато пристегнаха примката, Хоф вече четеше името на следващия от редицата на обречените.
Лео плъзна замъгления си поглед по лицата на публиката. Недалеч от краля седеше мършава жена с късо подстригана коса и превързано чело. За момент се зачуди защо тя го гледа с толкова отчаяна настойчивост. После изпусна тихо възклицание и единственото му здраво коляно започна да трепери толкова силно, че той за малко не падна отново.
Това беше жена му.
Никога преди не я беше виждал лишена от всичките ѝ труфила. Без грим, перука, бижута, без десетките си прислужници и стотиците ѝ внимателно подбрани усмивки. Сега осъзна, че дори на закуска външният ѝ вид е бил подготвян грижливо. Дори и в леглото. Може би особено там. Сякаш битката при Стофенбек беше съкрушила и нея почти толкова, колкото и него.
Но беше тя.
Как ли трябваше да се почувства да я види в публиката на своята екзекуция? Безполезно чувство на вина заради това, което се беше случило с нея? Безсилен гняв, че тя го беше подтикнала? Сантиментална тъга, че няма да види раждането на детето си? Човек би си помислил, че някой, на когото му оставаха няколко дъха живот, не би губил времето си да изпитва срам, но срамът беше чувството, което спечели. И товарът му беше смазващ. Срамуваше се за това колко жалък изглежда. За това колко много я беше разочаровал. За това колко малко беше останало от мъжа, за когото се бе омъжила.