Животът на Лео вече се измерваше само в мигове. В оставащите няколко вдишвания и удара на сърцето. Не искаше да гледа, но не можеше да извърне поглед и трепна, когато палачът дръпна лоста на лейди Уетерлент…
Тя не падна.
Мъжът дърпаше лоста отново и отново. Капакът отказваше да се отвори.
— По дяволите — чу се приглушеният му глас изпод маската.
Орсо се въртеше неспокойно на стола. Хоф разтриваше слепоочията си.
Още един пазач пристъпи напред и промърмори нещо на първия, като сочеше гневно към капака в пода. Лейди Уетерлент изръмжа нещо през парцала. Четири въжета стояха опънати. Седмина затворници все още стояха и чакаха безпомощно края си.
Един от палачите започна да рита капака, докато друг дръпна безрезултатно лоста отново. Трети се беше мушнал под платформата и се чуваше как човърка механизма отдолу.
Лео оголи зъби. Агонията на чакането. Всеки миг беше изпълнен с ужас, но въпреки това той беше благодарен за него. Зяпачите се закашляха и присвиха очи, когато един порив на вятъра понесе пясък през разрушения площад. Няколко примки по-нататък един от конспираторите ридаеше в качулката.
— Майната ви, копелета! — Лейди Уетерлент беше успяла да се освободи от парцала и започна да крещи отново. — Проклети да сте, лешояди такива! Червеи!
Крал Орсо скочи на крака:
— За бога, просто…
Капакът под краката ѝ внезапно се отвори. Тя се беше завъртяла, падна тромаво и писъкът ѝ прекъсна внезапно, когато ръката ѝ се закачи за ръба на платформата и тя се плъзна през отвора. Скоро стана ясно, че падането не я беше убило. Въжето се тресеше лудо. Отдолу се чу някакъв неясен стон. Всички зяпнаха, когато той се превърна в гърлено гъргорене.
Лео видя как от крачола на панталона на мъжа, който ридаеше, потече струя пикня, която образува локва около ботуша му.
— Продължавайте — нареди гневно Хоф.
Следващият мъж припадна, коленете му поддадоха и той се строполи на платформата. Един от палачите го вдигна, зашлеви го през покритото с качулка лице и го изправи върху неговия люк. Разнесе се глух звук и трополене, когато той падна през дупката.
Сякаш за да наваксат изгубеното време, палачите се втурваха от един лост към следващия. Туп, туп, туп — всеки удар караше примката на Лео да вибрира.
Брезентът върху лицето на Барезин се издуваше все по-бързо от отчаяното му дишане. Палачът хвана неговия лост.
— Почакайте! — разнесе се приглушен глас изпод качулката. — Аз…
Той падна под платформата и въжето му рязко се опъна.
Изглежда, великите лордове от Камарата увисваха на въжето точно като всички останали.
Лео погледна Савин. Тя му се усмихна отчаяно със сълзи в очите. Никога не я беше обичал така, както я обичаше в този момент. Може би никога преди не я беше обичал до този момент. Опита да ѝ се усмихне в отговор. Да остави в нея спомена за нещо добро. Някакъв мимолетен спомен за човека, който е бил някога.
Усети, че палачът пристъпва до него. Чу го да хваща лоста, който задвижваше капака под краката му. Под крака му. Все още не беше свикнал с мисълта, че има само един. Затвори очи.
Времето се проточи. Повя лек вятър, който целуна потното му чело. Лео пое дълбоко дъх и го задържа. Осъзна, че това е последният му дъх. Зачака края.
— Спрете.
Стори му се, че е гласът на Орсо.
Не беше сигурен.
Отвори отново очи. Наложи му се да примижи, сякаш срещу него духаше вятър.
Кралят не гледаше него. Гледаше настрани. Към Савин. А тя гледаше него. Всичко бе застинало. Времето беше нарязано на проточени мигове от туптенето на сърцето на Лео. Някой се прокашля. Една от враните, които се бяха събрали отново върху голите греди, размаха криле. Опънатото въже на Барезин все още жужеше леко. Върху лоста ръката на палача помръдна.
В този момент Орсо се отпусна на стола и махна рязко с ръка:
— Лео дан Брок, заменям присъдата ти с доживотен затвор.
Разнесе се всеобщо ахване. Савин затвори очи, по лицето ѝ се стичаха сълзи.
— Ваше Величество — започна къдрокосият мъж с предупредителна нотка в гласа, — господарят ми няма…
— Взех своето решение! — Орсо кимна към ешафода. — Свалете въжето от него.