И Лео почувства как примката се разхлаби, а после беше свалена от главата му. Сякаш тя беше единственото, което го държеше, той се свлече и патерицата изтрака върху ешафода. Палачът беше подготвен. Той го подхвана и отпусна върху платформата.
Сега вече заплака. Не можа да се сдържи. Притисна единственото коляно към гърдите си, раменете му се разтърсиха от ридания и сълзите закапаха от върха на носа му върху грубо отрязаните дъски. Дори не можеше да вдигне безполезната си лява ръка, за да ги избърше.
Чу как столът на краля изстърга, когато той се изправи.
— Лейди Брок! — сопна се той. — За бога, свалете съпруга си, преди да е накарал всички ни да се почувстваме още по-неловко.
Лоялност и симпатии
Беше ярък есенен ден, когато Вик се върна във Валбек, яхнала коня си. Мястото изобщо не изглеждаше като последния път, когато беше идвала тук в последните хаотични дни на бунта. Улиците не бяха задръстени от боклуци, нямаше изгорени скелети на сгради, нито далечни звуци от насилие или трупове, за които няма кой да се погрижи. Само няколко розови петна се подаваха през набързо варосаните стени и напомняха на внимателния наблюдател, че тези сгради някога са били издраскани с лозунгите на Подпалвачите. Имаше дори и приятен бриз, който отнасяше навътре към сушата смога от възстановените фабрики и оставяше въздуха след себе си почти чист.
Всичко беше тихо и подредено. Почти прекалено тихо. Само няколко души надничаха набързо от уличките и входовете на сградите. Но щеше да е много да очакваш радостни тълпи, когато архилекторът пристига в града ти с трийсет въоръжени практици. В края на краищата след последното посещение на Пайк пътят, който водеше извън града, се беше оказал украсен с обесени хора.
— Няма и следа от революция — промърмори Вик.
— Не — съгласи се Пайк. — Звучиш почти… разочаровано.
Тя рязко погледна настрани. Негово Високопреосвещенство я гледаше, а очите му блестяха ярко върху подобното на маска изгорено лице. Нямаше как да разбере какви мисли минаваха през главата му. Никога не беше успявала. Но почувства опасността, скрита в забележката му. Като торта, пълна с пирони.
— Никой не се е борил по-упорито от мен да спре Трошачите — отвърна тя.
— Много добре знам това! Ти унищожи заговора им в Адуа с впечатляваща безпощадност. И ние нямаше да можем да се справим с бунта тук толкова гладко без твоите усилия. Никой не се съмнява в лоялността ти.
— Добре — отвърна Вик.
Тя внезапно осъзна колко много практици я заобикаляха.
— Към архилектор Глокта. — Вик усети как косъмчетата на врата ѝ се изправиха. — В края на краищата той ти помогна да се измъкнеш от лагерите. Даде ти нов живот. Превърнал те е в такъв впечатляващ шпионин. Но Глокта вече го няма. — Пайк въздъхна като опечален по време на погребение, само дето в очите му нямаше сълзи. — Виж, лоялността ти към мен е съвсем отделен въпрос. В края на краищата аз не съм сторил нищо, за да я заслужа. И да разчитам на нея толкова лекомислено, би било ужасно самонадеяно.
— Трошачите са предатели — заяви Вик. Трябваше да се придържа към официалната линия. Той можеше да я преценява само по това, което кажеше, а не по това, което си мислеше. — Врагове на краля. Няма нищо, за което да им симпатизирам.
— Нищо? — Яздеха под висок подемен кран в края на пуста строителна площадка. Очите на Пайк бяха скрити от внезапния мрак на сянката му. — Наистина ли мислиш така? Възможно ли е наистина да мислиш по този начин? Добрият войник се бие в свят, където всичко е черно и бяло. Той трябва да смята враговете си за чудовища. Непочтените южняци, покварените стириянци, варварските северняци, коварните Трошачи. Но на добрия шпионин му се налага да плува в океан от сивота, носен от непредсказуеми течения далече от сушата. Онези от нас, които вървим заедно с враговете, разговаряме и спим с тях — е, ние виждаме, че те са хора. Чуваме какви са техните мотиви, надежди и оправдания. Въпреки усилията ти да докажеш противното, ти не си направена от камък, инквизиторе. Никой от нас не е. Как можеш да не симпатизираш на горди мъже като Сибалт, като Малмър? Като се има предвид откъде идваш?
— От Адуа? — Вик запази неутрално изражение, но зад маската мислите ѝ трескаво препускаха.
Ако кажеше, че не симпатизира на Трошачите, той щеше да я нарече лъжкиня. А ако кажеше, че им симпатизира, щеше да я нарече предателка.
— Имах предвид затворническите лагери на Англанд. С времето започнах да вярвам… че сърцето на едно общество… се разкрива в затворите му. — Пайк се поклащаше леко заедно с движението на коня, загледан в празната улица отпред. — Изобщо не съм бил в тях толкова дълго, колкото теб, но достатъчно дълго, за да се почувствам унизен. Честно казано, никога не съм бил красавец. Предполагам, че сега хората по-често се обръщат след мен. Твоите белези не са толкова очевидни, но не се съмнявам, че ги има. Затова мисля, че те разбирам.