— Приятели мои! — извика той и скочи от седлото, за да ги посрещне. — Деца мои!
И той целуна Ризно по челото, широко усмихнат, сякаш това беше събиране на отдавна разделено семейство, докато въоръжените мъже тропаха одобрително по стъпалата с дръжките на алебардите си.
Както ставаше при всяка нерешена загадка, веднага щом Вик разбереше какъв е отговорът, тя не можеше да проумее как не се е досетила веднага. В капана беше попаднала тя. Само тя.
— Ти си Тъкача — каза тя.
— Използвал съм това име понякога. — Пайк посочи покритите с петна от сажди стари сгради около площада и новите комини, извисяващи се зад покривите им. — Толкова много неща се промениха, откакто бях началник тук. Богатите станаха още по-богати, а бедните… Е, ти го видя с очите си. Преживя го. Ако затворите разкриват сърцето на една нация, то тогава двамата с теб сме видели сърцето на Съюза и знаем, че то е гнило. Когато бях в лагерите, знаех, че тази гнилоч трябва да бъде изгорена. Но едва когато дойдох във Валбек, започнах да мечтая… — Той затвори очи и пое дълбоко дъх през носа. — Че аз ще бъда този, който ще го направи.
— Можем ли да започваме? — Съдийката взе запалена факла от един от стражите и пламъците затанцуваха в ъгълчетата на черните ѝ очи.
— Не бих казал, че можем да започваме — наведе се Пайк към нея. — А че трябва да го направим.
— Ха! — възхитено се изкикоти Съдийката и тръгна с танцувална стъпка нагоре към отворените врати на банката.
— Сигурно дълго си яздила, сестро Виктарин. — Ризно сложи меката си ръка върху коляното ѝ. — Може би трябва да слезеш от коня?
Вик се огледа внимателно, по-скоро по навик, отколкото нещо друго, но нямаше как да се измъкне, като препусне лудо на гърба на коня. Преметна крак през седлото и стъпи на площада.
— Нарекох хората, които имаха възгледи, сходни на моите, Трошачите — обясни Пайк, докато наблюдаваше как Съдийката опря факлата в напоеното с масло дърво на вратите на банката. — Не защото трошим машини, макар че го правим, а защото ще разрушим Съюза. Ще го разрушим и после ще го построим отново по нов начин. По-добър начин. — Пайк наблюдаваше как пламъците облизват хубавата нова зидария на „Валинт и Балк“ и събраните на площада въоръжени Трошачи надават одобрителни възгласи. — Банките са се увили около нацията като бръшлян около дърво, изсмукват целия живот от нея и покваряват всичко. Така че е подобаващо разрушението да започне с този паметник на експлоатацията. Но няма да спре дотам.
— Той се обърна към Вик. — Бунтът, от който Висшият съвет толкова се страхува… вече избухна.
— Преди три дни — добави Ризно и доволно потри ръце. — Докато крал Орсо печелеше великата си победа срещу бунтовниците. Те искаха от нас да отвлечем вниманието на краля от тях. Вместо това те отвлякоха вниманието му от нас!
— И не само тук, във Валбек — продължи Пайк. — Кели, Холсторм и много от по-малките градове на Съюза вече също би трябвало да са в ръцете на Трошачите.
— В ръцете на народа! — пенеше се Ризно, размахвайки дебелия си пръст.
— А Адуа ще бъде следващата. Нашето време най-сетне дойде! — И мъжете нададоха още по-силни одобрителни викове.
Вик самодоволно си въобразяваше, че знае какво се случва наистина. И сега, просто така, всичко се беше обърнало с главата надолу.
— Какво, по дяволите, искаш от мен? — попита тя.
— Ти служи вярно на Глокта — отвърна Пайк. — Дори възхитително добре. Защото той беше единственият човек, който някога ти беше дал нещо. Дори и това да е само възможността ти да носиш ботуши, вместо някой да те тъпче с тях по лицето. — По дяволите, той наистина я разбираше. Може би не по-добре, отколкото тя разбираше самата себе си, но достатъчно добре. — Аз бих искал да ти предложа нещо повече.
Мълчанието се проточи, прекъсвано от смеха и радостните викове на въоръжените Трошачи, пращенето на пламъците и звънтенето на чупещо се стъкло.
— Е, не ме дръж в напрежение — сопна се Вик. Реши, че нищо няма да спечели с покорство. Никога преди не беше печелила. — Какво предлагаш?
— Присъедини се към нас — отвърна Пайк. — Стани Трошач. Върни Съюза обратно на народа и участвай в оформянето на бъдещето. Посвети се на кауза, която заслужава твоята преданост.
— Отказах се от каузите, когато напуснах лагерите.
— Още по-добре. — Пайк хвърли поглед на Съдийката, която запрати факлата през вратите на банката и се върна надолу по стълбите — слаба, тъмна фигура на фона на издигащите се пламъци, вдигнала триумфално юмруци. — Едно движение се нуждае от страстни привърженици. Но се нуждае и от пресметливи скептици.