— Справедливостта трябва да възтържествува, нали? Със сигурност хората трябва да видят, че е въздадена справедливост! Иначе… е, тогава това не е никаква справедливост. Не е ли така?
— На това ниво, Ваше Величество, тези понятия доста се… размиват. — Върховният съдия Брукел оголи зъби, сякаш изпитваше физическа болка. — Справедливостта не може да бъде твърда като желязо, а трябва да е по-скоро… нещо като желе. Трябва да бъде моделирана в зависимост от по-важните неща.
— Но… сигурно на това ниво, което е най-високото ниво, справедливостта трябва да бъде в най-твърдата си форма. Трябва да има някакви морални устои! Не може всичко да бъде решавано в зависимост от… изгодата?
Хоф раздразнено погледна към другия край на масата.
— Лорд Баяз, може би вие бихте могли…
Първият магус седна изправено на стола си, сключи ръце, погледна Орсо изпод тежките си клепачи и въздъхна уморено като учител ветеран, извикан отново да обяснява основни неща на тазгодишните тъпи ученици.
— Ваше Величество, не сме тук, за да поправим всички несправедливости на света.
В отговор Орсо втренчи погледа си в него.
— Тогава за какво сме тук?
— За да се погрижим ние да имаме полза от тях — отвърна Баяз, без да се усмихне или намръщи.
Далече от Адуа
Началник Лорсен отпусна ръката, в която държеше писмото, и погледна намръщено Вик над рамките на стъклата за гледане. Изглеждаше като мъж, който отдавна не се е усмихвал. Може би никога.
— Негово Високопреосвещенство архилекторът ми е написал възторжено писмо за вас. Съобщава ми, че сте изиграли решаваща роля за слагането на края на бунта във Валбек. Той смята, че мога да се нуждая от помощта ви — Лорсен насочи намръщения си поглед към Талоу, който стоеше неловко в ъгъла, сякаш самата идея, че може да е полезен с нещо, беше обида за здравия разум.
Вик все още не беше сигурна защо го бе взела със себе си. Може би защото нямаше кого другиго да вземе.
— Не непременно да се нуждаете от помощта ми, началник — отвърна тя. В края на краищата дори и мечките, язовците или осите не бяха толкова териториални, колкото един началник на инквизицията. — Но не е нужно аз да ви казвам колко финансови, политически и дипломатически вреди могат да бъдат нанесени… ако Уестпорт гласува да напусне Съюза.
— Не, не е нужно да ми казвате — отвърна отривисто Лорсен. Като началник на Уестпорт щеше да му се наложи да си търси нова работа.
— Точно затова Негово Високопреосвещенство е сметнал, че може би бихте могли да се възползвате от помощта ми.
Лорсен остави писмото, размърда се зад бюрото и се изправи.
— Простете ми, ако съм мнителен, инквизиторе, но извършването на хирургически точна операция в един от най-големите градове в света не е съвсем същото като потушаването на стачка. — И той отвори вратата към балкона.
— Заплахите са по-големи, а подкупите по-добри — отвърна Вик и го последва, а Талоу се затътри след нея, — но иначе мисля, че има доста прилики.
— Тогава мога ли да ви представя нашите непокорни работници: членовете на градския съвет на Уестпорт. — Лорсен пристъпи към парапета и посочи надолу.
На пода на огромната като пещера Зала на Събранието, който беше покрит с плочки, украсени с разположени в геометрични шарки полускъпоценни камъни, ръководството на града обсъждаше големия въпрос дали да напусне Съюза. Някои членове на градския съвет стояха прави и размахваха юмруци или документи. Други седяха и мрачно наблюдаваха, хванали се за главите. Трети крещяха един през друг на поне пет различни езика и заради ехото от виковете им беше невъзможно да се различи кой говори, камо ли какво казва. Други пък си шепнеха с колегите си или се прозяваха, чешеха се, протягаха се или просто гледаха в празното пространство. Петима-шестима души бяха отишли в един далечен ъгъл да пият чай. Имаше мъже с всякакво телосложение, ръст, цвят на кожата и културна принадлежност. Сякаш се намираха пред някаква представителна извадка на крайно разнообразното население на града, който наричаха Кръстопътя на света, вклинил се върху тясно парче суха земя между Стирия и Юга, между Съюза и Хилядата острова.
— В момента броят им е двеста и тринайсет и всеки има право на глас — Лорсен произнесе последната дума с очевидно отвращение. — Когато става въпрос за спорове, гражданите на Уестпорт са прочути в целия свят, а тук техните най-неустрашими майстори на спора представят най-неоспоримите си доводи. — Началникът погледна към големия часовник в отсрещния край на галерията. — Днес вече спорят от седем часа.