Савин се опита да не мисли за децата в своята фабрика във Валбек, преди да бъде разрушена. За койките, напъхани между машините. За Задушната горещина. За оглушителния шум. За задавящия прах. Но в нея имаше такъв страхотен ред. Бе толкова ужасяващо ефективна.
— Беше нанесен удар по доверието — оплакваше се Кърнсбик. — На пазарите цари хаос. Но от този хаос може да се появи благоприятна възможност. — Той отново удари по катедрата. — Можем да направим така, че тази благоприятна възможност да се появи. Негово Величество крал Орсо ще ни поведе в една нова епоха. Прогресът не може да спре! Няма да му позволим да спре! За доброто на всички ние от Слънчевото общество ще се борим неуморно, за да измъкнем Съюза от гроба на невежеството и ще го поведем към слънчевите върхове на просвещението!
Този път се разнесоха шумни аплодисменти и някои от хората в публиката с усилие се изправиха на крака.
— Вярно е! Така е! — изрева някой.
— Прогрес! — извика друг.
— Това е толкова вдъхновяващо, колкото и всяка проповед във Великия храм на Шафа — промърмори Зури.
— Ако не го познавах по-добре, щях да кажа, че Кърнсбик е ударил едно за самочувствие — отбеляза Савин и отново се скри зад ветрилото, за да смръкне още една щипка. Само още една, за да се подготви за битка.
Битката, която вече беше започнала под огромните полилеи във фоайето. Схватките бяха по-спорадични, отколкото на последните срещи. По-малко весели. По-ожесточени. Сякаш по-гладни кучета се хапеха за по-малки кокали.
Блъсканицата ѝ напомни за тълпата във Валбек, когато Трошачите донасяха храна в бедняшкия квартал. Хората бяха облечени в коприна, а не в парцали, воняха на парфюм, а не на застояла пот, но бутането и гладът бяха почти същите. Имаше време, когато Савин се чувстваше удобно сред тази кипяща активност като пчела царица в своя кошер. А сега цялото ѝ тяло беше изтръпнало от вледеняваща паника. Трябваше да потисне желанието си да разблъска тълпата с лакти и да се затича към вратата, крещейки.
— Успокой се — прошепна си тя и се опита да отпусне рамене, за да спрат ръцете ѝ да треперят, но вместо това изгуби търпение и всеки мускул в тялото ѝ се напрегна. — Успокой се, успокой се, успокой се.
Тя изкриви лице в усмивка, размаха ветрилото си и се насили да влезе сред тълпата със Зури до рамото. Погледите се насочиха към нея, израженията бяха по-неумолими, отколкото беше свикнала да ги вижда. По-скоро я преценяваха, отколкото ѝ се възхищаваха. Бяха по-скоро презрителни, отколкото завистливи. Преди се тълпяха около нея като свине около единственото корито в стопанския двор. Сега най-изкушаващите хапки бяха отишли другаде. Савин едва успяваше да види Селест дан Хюген през рояка от благородници, които се съревноваваха за вниманието ѝ. Успяваше само да зърне за миг проблясъка на онази крещящо червена перука. И да долови онзи противен, безочлив и пресилен смях, който останалите жени започваха да имитират.
— Мътните го взели, презирам тази жена — промърмори Савин.
— Това е най-големият комплимент, който можеш да ѝ направиш — отбеляза Зури, която вдигна очи от тефтера си и ѝ хвърли предупредителен поглед. — Човек не може да презира нещо, без да признае неговата значимост.
Както винаги, беше права. Селест се беше радвала на успех след успех, откакто бе инвестирала в онази схема на Каспар дан Аринхорм — тази, която Савин толкова остро беше отказала. Собствените ѝ интереси в мините на Англанд бяха понесли доста щети, откакто той започна да инсталира новите си помпи в цялата провинция.
А те бяха далеч по-печеливши от единствените разочароващи инвестиции, които бе направила напоследък. Някога само усмивката ѝ беше достатъчна, за да накара бизнеса да процъфтява. Сега всяка ябълка, която захапеше, се оказваше гнила. Със сигурност не бе останала сама. Но ветрилото ѝ беше по-заето с това да подмамва просителите, отколкото да ги прогонва.
Беше принудена да разговаря със стария Рикарт дан Слейшолт, който имаше някаква налудничава фантазия да произвежда енергия, като направи язовирна стена на Уайтфлоу. Един поглед беше достатъчен, за да разбере, че той е неудачник в живота. Раменете на жакета му бяха щедро поръсени с пърхот, но бе жизненоважно тя да изглежда заета. Докато той не спираше да дрънка, тя пресяваше разговорите около себе си за благоприятни възможности, така както златотърсач пресява за злато леденостудените потоци на Далечна страна.