— … търговия с прибори за маса, завеси, фаянсови съдове и часовници. Хората имат пари и се нуждаят от разни неща…
— … чух, че „Валинт и Балк“ са поискали от него да изплати кредитите си. Сутринта — магнат, а следобеда — просяк. Полезен урок за всички нас…
— … собственост във Валбек. Няма да познаеш каква цена получих за свободна земя. Е, казвам свободна, но тази измет лесно може да бъде преместена…
— … невъзможно е да се разбере как ще постъпи Висшият съвет с данъците. Във финансите има огромна дупка. Цялата хазна е дупка…
— … казах им, че ако не свършат работата, ще докарам тълпа тъмнокожи копелдаци, които ще го направят, и те бързо се върнаха на машините…
— … благородниците са бесни, хората от простолюдието са бесни, търговците са бесни. Жена ми още не се е вбесила, но обикновено не ѝ трябва много…
— И както разбирате, лейди Савин — Слейшолт вече се насочваше към големия финал, — мощта на Уайтфлоу е пропилявана, без да бъде използвана, реката е като необуздан жребец…
— Може ли за момент! — Кърнсбик хвана Савин за рамото и чевръсто я дръпна настрани.
— Реката е необуздана, лейди Савин! — извика след нея Слейшолт. — На разположение съм да го обсъдим допълнително, когато ви е удобно!
И той получи пристъп на кашлица, който заглъхна във всеобщото бърборене.
— Слава на съдбата — промърмори Савин. — Мислех, че никога няма да се измъкна от този стар кретен.
— Имаш нещо тук. — Кърнсбик извърна поглед, като многозначително потри носа си.
— Мамка му! — Тя се наведе зад ветрилото, за да избърше следата от прашеца от края на разранената си ноздра.
Когато се изправи, Кърнсбик я гледаше разтревожено изпод сивите си вежди, сред които все още тук-там се забелязваха няколко упорити червеникавокафяви косъма.
— Савин, смятам те за една от най-близките си приятелки.
— Колко очарователно от твоя страна.
— Зная, че имаш великодушно сърце…
— Значи знаеш повече от мен.
— … и ценя много високо инстинктите ти, упоритостта ти, острия ти ум…
— Не е нужен остър ум, за да знам, че следва едно „но“.
— Разтревожен съм за теб — сниши глас той. — Чувам слухове, Савин. Загрижен съм за… ами, за твоята преценка.
Кожата ѝ настръхна неприятно под роклята.
— Преценката ми? — прошепна тя и се насили да се усмихне малко по-широко.
— Тази авантюра в Кели, която току-що се провали — предупредих те, че не е осъществима. Плавателни съдове, с тази големина…
— Трябва да си доволен колко прав се оказа.
— Какво? Не! Едва ли бих могъл да съм по-малко доволен. Сигурно си похарчила хиляди за финансиране на Дивизията на престолонаследника. — По-скоро бяха милиони. — После чувам, че каналът на Корт има затруднения с работната ръка. — Напълно затънал в калта беше по-близо до истината. — А не е тайна, че изгуби много и във Валбек…
— Нямаш шибана представа какво изгубих във Валбек! — Той отстъпи стреснато и Савин осъзна, че здраво е стиснала сгънатото ветрило в юмрука си и го размахва в лицето му. — Нямаш… представа.
Тя установи шокирано, че изпитва болка от сълзите, които се стичаха по носа ѝ, и трябваше отново да разтвори ветрилото, за да може да попие клепачите си, като се мъчеше да не размаже пудрата. Не само че не можеше да се довери на преценката си, но се доближаваше до точката, в която почти нямаше да може да се довери и на очите си.
Но когато вдигна поглед, Кърнсбик дори не гледаше към нея. Той беше зяпнал вратата в отсрещния край на оживеното фоайе.
Нетърпеливото бърборене утихна, тълпата се раздели и през средата премина млад мъж с голяма свита от гвардейци, офицери, слуги и хрантутници. Пясъчнорусата му коса беше внимателно нагласена, за да създаде впечатлението, че изобщо не е била оправяна, а бялата му униформа бе натежала от медали.
— Дявол да го вземе! — прошепна Кърнсбик и стисна лакътя на Савин. — Това е шибаният крал!
Каквито и да бяха критиките срещу него — а те бяха повече от всякога и редовно се разпространяваха в памфлети, които навлизаха в най-безвкусни подробности — никой не можеше да отрече, че крал Орсо изглеждаше подобаващо. Той напомни на Савин за неговия баща. Или по-точно техния баща — осъзна тя с Противно усещане на отвращение. Той се смееше, потупваше по раменете, стискаше ръце, разменяше шеги — същият извор на леко разсеяно, добро настроение, какъвто някога беше и крал Джизал.
— Ваше Величество — пенеше се Кърнсбик, — Слънчевото общество е озарено от Вашето присъствие. Опасявам се, че се наложи да започнем с речите без Вас.