Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи
Прощаването беше хубаво
Малкият хор, целият в бяло, със златни мрежи, проблясващи върху косите, пееше с тихата печал на изоставени ангели.
Той свърши и препълнената черквица се изпълни с абсолютна тишина. В задушния въздух мирисът на хиляди цветя се носеше на леки вълни.
Ковчегът увенчаваше малка пирамида от плътно наредени букети. На четирите му ъгли почетни стражи в класически пелерини от пурпурна коприна, златни мрежи върху сведените глави, шнурове от златна нишка, кръстосани на гърдите и с позлатено върбово клонче в ръка бяха като изваяни.
Епископът безшумно прекоси подиума и слезе по четирите стъпала на ниския амвон. Спря се и внимателно постави Библията върху един шкаф. Вдигна очи.
— …Нашата многообична сестра Даяна… нейната недовършена работа, която вече никога няма да бъде завършена… ирония на съдбата не е точното определение за волята Божия… Той въздава, Той отнема… Ако Той вземе едно маслиново дръвче, което ни е дал, преди плодовете му да са узрели, трябва да приемем волята Му… Съдът на Неговото вдъхновение… Преданост към нейните цели… Сила на духа… Промяна в хода на човешката история… Тялото на Твоята служителка Даяна…
Очите на паството — неколкостотин жени и по някой мъж — се обърнаха към ковчега. Той започна бавно да се движи. Няколко разместени букета се изтърколиха и пръснаха по килима. Ковчегът неумолимо се плъзгаше. Органът тихо засвири. Гласовете на хора се издигнаха отново високи и чисти. Завесите от двете страни на ковчега се дръпнаха, а после затвориха след него.
Някой си пое въздух, тук-там изхлипаха, замяркаха се малки бели кърпички…
На излизане Зефани и Ричард неволно се откъснаха от баща си. Тя се обърна и го видя на няколко метра зад тях. Сред тълпата под свода той изглеждаше по-висок, отколкото бе в действителност. Хубавото му лице не изразяваше нищо. Изглеждаше само уморено и несъзнаващо нищо наоколо.
Навън имаше още повече жени. Стотици не бяха успели да влязат в черквата. Много от тях плачеха. Цветята им лежаха като пъстри килими от двете страни на църковните двери и излизащите трябваше да минат между тях. Някой в тълпата държеше прът на края с голям crux ansata1. Бе направен изцяло от калии и обвит с широка лента от черна коприна.
Щом стигнаха алеята Зефани измъкна Ричард встрани и застана да гледа. Въпреки че очите й бяха насълзени, печална усмивка докосна ъгълчетата на устните й.
— Горкичката, милата Даяна! Само като си помислиш как би я забавлявало това. — Измъкна кърпичката си и докосна леко очите си. След това продължи отривисто: — Хайде. Ела да намерим татко и да го измъкнем от това.
Но беше едно прекрасно погребение.
Нюз-рекърдс съобщи:
„… Жени от всички пътища на живота, от всички ъгълчета на Британия се бяха събрали, за да отдадат последната си почит. Много пристигнаха на зазоряване, за да се присъединят към онези, които бяха лагерували цяла нощ пред портите на гробищата.
Когато най-после дългото бдение бе възнаградено от пристигането на бавната, обсипана с цветя процесия, зрителите се притиснаха напред към редицата на полицаите и много от хората хвърляха цветята си пред катафалката. При преминаването на кортежа сълзи рукваха по лицата на скърбящите и вопъл се надигна от смирените редици.
След погребението на Емили Дейвисън2 Лондон не бе виждал такова почитание, отдадено на жена от жени.“
Понеже Нюз-Рекърдс винаги е загрижен читателите му да разбират какво е написал, имаше и бележки под черта:
„Погребението на Емили Уайлдинг се състоя на 14 юни 1913 г. Тя бе член на Движението за избирателни права на жените и умря от нараняванията си, след като се хвърли пред коня на Краля по време на конното състезание, проведено на 4 юни с.г.“
ЧАСТ ПЪРВА
1
Подът на хола бе почистен. Някой бе сложил доста мрачни снопчета от вечнозелени растения тук-там по стените. Друг бе помислил, че малко варак по тях ще ги разведри. Масите, наредени една до друга от едната страна, бяха от плот, покрит с бяла покривка и отрупани с чинии със сандвичи, сладкиши, резенчета колбаси, кани с лимонов и портокалов сок, вази с цветя. Имаше самовари и кафеварки. Останалата част от стаята приличаше на палитра в движение. А шумът се допълваше от ушите, дори от разстояние и напомняше на скорци привечер.
Гимназията „Сейнт Мерин“ празнуваше края на срока.
Мис Бенбау, математичката, блуждаеше с поглед из залата, докато слушаше досаден разказ за интелигентността, проявена от кученцето на Орора Трег и отбелязваше онези, с които трябва да размени по някоя дума тази вечер. В най-отдалечения ъгъл забеляза Даяна Бракли, в момента тя беше сама. Даяна положително бе от онези, които заслужават поздравления и затова, като се възползва от неочаквана пауза в задъхания разказ на Орора, мис Бенбау похвали проницателността на кученцето, пожела му всичко хубаво в бъдеще и се отдалечи.